Да полетиш...
Събуждам се. Отварям очи – това не е моята стая. Къде съм? Ставам, оглеждам се. Наоколо има само стени. Стени, стени, накъдето и да се обърна – стени. Сиви, скучни, ежедневни, студени... и празни. Болезнено празни. Тръгвам. Накъде – не знам. Търся изход. Искам да изляза. Да видя, да почувствам, да дишам, да живея. Спирам се. Седя и гледам. Не знам колко време съм прекарала така, но вече чувствам тягостното отегчение на птица в клетка.
И тогава го виждам – едно малко прозорче, сбутано между безкрайните стени. Вървя към него и стената около му започва да се разпада. Къс по къс, тухла по тухла. Нюанс на сивото, след него нюанс на бялото се строполяват в босите ми нозе и пред мен се разкрива един чисто нов свят. Цветове! Красота! Живот! Затичвам се, запленена от тази нова Вселена, от този новооткрит рай и... Бам! - удрям се в поредната стена. Само че тази е прозрачна. Прозрачна е, за да усили болката. Жаждата за свобода се надига в гръдта ми като гълъб, затворен в кафез... ал ...