Да чувстваш чувствата, да усетиш усещането, да се потопиш в гнева на гнева си, да докоснеш щастието с върховете на пръстите си, да подушиш неуловимия кислород, за да откриеш с поглед крайчеца на слънчев лъч, да намериш себе си - изгубения в свят на ненамерено щастие. Сравнявайки себе си, без да имаш друга база, освен тази на изгубения шанс в миналото. Всичко се сравнява до една малка сълза, всичко тръгва на нула от изплаканото щастие, до изстраданото съществуване.

Чувството да усещаш с всяка умираща клетка по върха на кожата си живота, любовта, смъртта, страданието, силата, болката... е несравнимо. Истинноста във всяка една напълно изречена лъжа, 50 на 50 - избираш това, което сърцето ти приема, мислите обработват, а действията превръщат в реалност. Безцелно да приемеш себе си - дявола, намесил се в чуждия живот, за да заживееш като такъв, какъвто другите не те приемат и сам себе си приемаш с горчиви глътки самота.

Пиеш до насита и все ненаситен ще умреш, защото търсиш това, което отдавна си спечелил, задържал, загубил безвъзвратно, защото спираш да мечтаеш за това, което в живота ти в графата „сбъднати мечти" попада. Губиш си времето с „големите неща", когато думите описват ореол от самота около бавно стареещото ти тяло. Неусетно минават дни, седмици, месеци, а ти все още си на това стъпало, което още с мъка се опитваш да изкачиш. И все животът ти е виновен и все няма светлина в тунела и никога няма да избягаш от това „никога" на графа „можеше да се случи, ако" - защо не го направи тогава? Беше ли те страх или само се надпреварваше с егото си, губейки ценни хора в живота си, само за да докажеш на себе си, че си най-великият, най-големият, най-могъщият. Доказа ли си, че си такъв, след толкова години самота, обвита в щастие, тъга, обвързана с любов, понятия, които взаимно изключват съществуването ти и едновременно с това му придават смисъл. Измори ли се от вечната надпревара с времето? Изтощи ли се от скачането от една пропаст в друга, писна ли ти винаги, когато си на крачка от успеха, някой да го отнема от теб?

Аз се изморих постоянно да печеля битките си, да не признавам за изгубените, а да ги приемам, като несъществували, да не спирам, дори когато светофарът показва червено, а ако ме спрат ченгета, отказвам до доказване със снимков материал и съдия-изпълнител. Не признавам очевидната си вина, не се съобразявам с емоциите на другите, не приемам миналото си за даденост, която не може да бъде преодоляна. С две думи, аз съм човек като всички останали с няколко егоистични екстри.

Случвало ми се е да обичам, да се влюбвам, да се раздавам, да се изкачвам главоломно и всичко това идваше в живота ми с много труд, много страх от неизвестното, много самота. Не ме е срам да си призная, че плачех много повече, отколкото се усмихвах, не ме е страх да кажа, че приемах самотата си като нещо най-обикновено, не се плаша от факта, че от вълк единак се превърнах в градящ бъдещето на другите човек. Това съм аз - човек, устремен към по-дброто сред най-лошото, виждащ светлата тъмнина сред непрогледна пустош. Взаимноизключващи се понятия, уточнени в неуточненото бъдеще, далечно и непознато, с малка доза страх...

Някога преди, но не сега... тъгата като такава в живота на самотния човек, щастието в нещастието на отминаващия живот... преплитащи се чувства, заменими хора сред незаменимото съществуване...

Аз съм човекът, който може да сбъдва мечти. Осъзнатото намерение на мислите ми не познава граници, които могат да ме спрат. Най-голямата ми сбъдната мечта - МОЕТО СЪЩЕСТВУВАНЕ!