Животът е една безкрайна плетеница от спомени и мечти. Спомените съхраняват нашето минало, мечтите отразяват идеала за бъдещето ни. Пресечната точка между двете оформя настоящето. Дали истинският живот е в миналото или пък ни се иска да е в бъдещето, зависи от нашата вътрешна нагласа. Но ако живеем само със спомени, значи смятаме живота си за нещо минало. Ако пък живеем само с мечтите, то тогава се откъсваме от действителността, губим чувството си за реалност и не можем да се радваме на живота такъв, какъвто е.

   Може би, истината се крие точно в този кратък миг на сблъсък между минало и бъдеще, мигът наречен днес и сега. Тук се реализира това, което вчера е било мечта, за да стане утре спомен. То ни връхлита с цялата си реална сила, но дали разбираме неговата същност? Как го виждаме ние и наистина ли така изглежда през очите на другите? Дори в нещата от реалното сега има една загадка и тя най-добре се усеща, когато се гледа през очите на двама. Така загадката на живота най-силно се усеща в любовта, защото  за нея са нужни двама. Когато дойде любовта, погледът ни към света се променя. Делникът се превръща в празник. Но дали това, което е възвишено и красиво за единия, е същото и за другия? Хубаво е, когато възторзите и чувствата съвпадат. Значи двамата гледат в една посока - към бъдещето и мечтите им се сливат там някъде, в едно общо вълнение. Но ако чувствата са различни, то тогава и светът изглежда различно, и мечтите не се сливат, а се раздвояват в два различни пътя. Възторзите за единия, са непонятни, дори смешни за другия. Другият пък не разбира, как нещо важно и значимо за него е маловажно за неговия избранник. Та нали той е избран от сърцето, бил е най-достоен за чувствата му, надявал се е да сподели мечтите му. И двамата започват да се вглеждат с по-трезви очи един в друг, усещат разликата помежду си, дразнят се от нея. Светът отново им изглежда такъв, какъвто си е бил и преди срещата между тях. Възторзите охладняват, вълненията отминават - делникът отново се е върнал. Идва и раздялата.

   Оказва се, че тя е финалната неизменна част от любовта, която е позволила на делника отново да се върне. Красивото е останало само в спомените. И може би там ще бъде  най-добре опазено от скуката на деня. Защото маловажното, дребнавото, лошото в спомените избледнява, заличава се от времето. Остава само доброто, важното, истинското - това, което в един миг не сме успели да забележим, чрез спомена се връща да ни напомни, че нещо хубаво и вълнуващо се е случило в живота ни. Така, както старите играчки от нашето детство спят на прашния таван и чакат някой ден да ги докоснем, да ги отърсим от паяжините и праха, за да изживеем отново безгрижните си детски мигове. Както пожълтелите снимки от стария албум напомнят отново за близки и скъпи лица, за далечни места и щастливи срещи. Така и спомените дремят у нас след раздялата, чакат времето да ги изчисти от маловажното и един ден, внезапно разбудени, отново да ни върнат старите вълнения и трепети. Излиза, че любовта е непобедима и въпреки раздялата и отминалите чувства, делникът не е можал да я победи. Тя отново тържествува чрез спомените, отново я викаме в мечтите си. Миналото и бъдещето ни са свързани от любовта, а настоящето е пълно с очакване отново да я срещнем.

    Каква загадка е животът?! Но за да се изживее с цялата му красота и прелест, с всичките му празници и делници, трябва да се сподели от двама.