Имало едно време… едно Джудже, с вълшебно огледало. Всяка сутрин, преди да излезе, Джуджето се поглеждало и въпреки отблъскващата си външност, огледалото му казвало все едно и също – „ти си най-прекрасното Джудже на света”. След ежедневни, многократни повторения, Джуджето взело, че повярвало, и не само повярвало на това вълшебно огледало, а дори спряло да се оглежда в останалите огледала, които му поднасяли другите джуджета, защото смятало техните огледала за неистински. Нямало си Снежанка, която да се грижи за него. Всички Снежанки, с които се беше запознавал, го изоставяли още на седмия ден, издържали най-много месец. Джуджето не умеело нищо, ако правело нещо, то някой след него трябвало да го дооправя. Иначе демонстрирало постоянно движение, но каквото и да вършело, не се концентрирало върху него, а върху следващата задача. Когато стигнело до тази следваща задача, се случвало същото, интересът му се прехвърлял отново напред. Усилията на неговата активност били насочени към целите, а ...