"Какво е бъдещето? Какво е миналото? Какво сме ние? Каква е вълшебната субстанция, която ни обгръща и скрива нещата, които са най-важни и необходими? Живеем и умираме, обградени от чудеса."

Наполеон Бонапарт

Въпрос на собствен избор ли е живот и начинът, по които той се стича, или само когато гроздето е кисело, се сещаме за съдбата? Съществува ли, вярваме ли в нея, или само я използваме като оправдание? Ако я няма, защо не спираме да си задаваме въпроси без отговор, защо търсим знаците ù, защо има нещо, което като с магнит привлича едни и същи хора към нас, в различни ситуации, в различно време, едни същи хора и сякаш нищо не е се случило. Тънка и устойчива нишка минава през душите ни и ги събира, после нишката се къса и душите са разделени. Можем да завържем нишката, но по-вероятно е тя да се превърне в примка, накрая някои винаги страда. Лепим със секундното лепило и забравяме, само че утехата трае едва няколко секунди, след засъхването на лепило болката слепва и не става по-малко, а само се трупа, лепкава и кална. Това е съдба, дали връзваш, или развързваш, нишката е само една – твоята и има само една друга нишка, която да ù пасва, когато се преплете с твоята. Иначе може много да лепим, това не е съдба, а грешен подбор, безрезултатно лутане. Който вярва в съдбата, ставал неин роб, а който я пренебрегва, не става ли роб на собствения си грешен избор, това не е чак толкова фатално, просто удължава пътя, но не променя като цяло посоката. Има поне два начина да стигнеш от точка А до точка Б, единият винаги е по-кратък от другия – ти избираш. Съдбовния или другия път, няма значение дали ще е магистрала, или черен път, все едно и по двата е еднакво вълнуващо и няма значение как си минал по пътя, а с кого…