ДОСТАТЪЧНО ДОМИНИРАЩО

Ако успея по мисловен път да създам крепост,

от която е невъзможно да се избяга,

то тази измислена крепост ще бъде еднаква с действителната…

Думи на абат Фария от романа „Граф Монте Кристо”

на Ал. Дюма.

          БЕШЕ ОЩЕ МОМЧЕ, КОГАТО ПОЧУВСТВА ТЪГАТА. Тя пристигаше като вълни на приливи и отливи, които прииждат и се отдръпват, люлеят се напред и назад, носейки със себе си образи, чрез които искаше да сглоби и разгадае света. Всъщност винаги бе носил в себе си желанието, рядко осъзнаваното, но за това пък вечно нетърпеливото желание да се вслушва и взира в нещата, които се проникват взаимно, ставайки неописуемо сложни и непознаваеми. Прекоси просторите на детството, тласкан от безплътната необходимост да проникне в същността на живота и да търси своя облик в него. Копнежът по видимото, по видимостта на света веднага го сблъска с всекидневния порядък на човешкото поведение, порядък обясняващ сам себе си със система от твърдо установени, почти циментирани понятия. Още тогава почувства, че трябва да се изтръгна от задушаващото вцепенение на това затворено пространство от понятия, които с фината си езикова машинария, постоянно дебнат, надзирават, забраняват или наказват духа…

          Беше вече юноша, когато реши да избяга от клопките на общоприетите думи и да потърси някакъв нов, все още неоткрит, свръхземен език, чрез който да усети пулсиранията на пространството и цялата стихия на живота. ТОГАВА ПОСЕГНА КЪМ КНИГИТЕ. Те обещаваха да направят света видим, инвентаризиран, назован и проанализиран. Бе изкушен да вярва в прочетеното, чутото в безкрайния шепот на дискурса, роден от непрекъсващото ровене на композирани езикови отломки, които пряко или чрез алегории трябваше да изградят хронологията на света и пространствената конфигурация на Вселената. След черно-белите полета на страниците срещна множество грехове, ереси, божества и чудовища, срещна и добродетели, ала те се появяваха по-скоро като миражи, като проблясъци на въображението, неспособни да откъснат човек от страстите му или да му попречат да се сгромоляса в онова Нищо, което в крайна сметка поглъща в себе си Всичко… Болезненото желание да се слее със силата на живота го тласкаше да следва образите на текста, да разгръща фантазията си, да обвива виденията едни в други, да ги балсамира и колекционира в съзнанието си, сякаш чрез тях можеше да долови движението на звездите и тайната власт на природата.

          Тъкмо когато бе решил, че е изградил цели пирамиди от образи и дворци от познания, изведнъж усети, че е събрал само малка, постоянно ронеща се къртичина, образувана от сърцевината на словесните видения, затворени в рамките на ювелирно подбраните думи, скрепени от изкусно жонглиращи метафори, (които) играеха като марионетки и с цялата си нереална реалност само продължаваха езиковото роене на един недостоверен живот. Колкото повече отдалечаваше погледа си от текстовете, толкова по-често долавяше, че зад видимостта на думите, зад шествията от образи, които те рисуват, съществува цял един огромен и неназован свят почти недокоснат от думите, метафорите и алегориите…

          ТОГАВА СЕ ПОЯВИ САМОТАТА… Тя израсна върху гробищата от думи, езикови внушения и синтактични арабески, които изграждаха едно двусмислено пространство, затворено само в себе си, обезмислящо само себе си. Могъщото безмълвие на нещата, безпосочната неведомост на човешката съдба, постепенно разсипваща се и обречена безследно да отмине, едва ли биха могли да се вместят в дрипите на езика, в неговите декоративни словесни конструкции.

          ТОГАВА ОСТАВАШЕ МЪЛЧАНИЕТО… Може би само мълчанието разчупва решетките на езика, разтопява клеймото на понятията и докосва човешкия дух по недоловимото, безименно трептене на Космоса с цялата негова неназовима и страховита интелигентност… Приютен зад завесата на мълчанието, почти незабележим за другите, постоянно се вслушваше в причудливия театър на думите, изграждащи един ред непринадлежащ на самия живот и на неговите вътрешни закони. Често говорещите му изглеждаха като бедна трупа фокусници, жонглиращи с един език изцяло изтъркан от навици и фантазии. Изглежда езикът от самото начало на своята история и може би от момента на своето  възникване, в самия момент, когато започнал да (се) говори, е навлизал в свое собствено пространство, обърнат единствено към себе си и затворил човека в капаните си, оставяйки го сляп за безчислените образи на скритите в мълчанието неща…

          ТОГАВА ПЪК СЕ ПОЯВИ БОЛКАТА… Тя се появи, когато разбра, че е разрушил мостовете между себе си и другите… Рядко изричаше дума, само присъствуваше, бе тук или там, не се заслушваше нито в своята, нито в чуждата реч, носеше езика в себе си като съсирек, усещаше света повече с духовните си сетива, отколкото с разума. Вездесъщата човешка нужда от изразяване постоянно плете с нишките на речта нищожния свят на ежедневието. Баналните прегрешения, смутната игра на мислите, намеренията и желанията, често се превръщат в ритуал, където този който говори, е същевременно онзи, комуто говорят, което всъщност е заличаване на изказването (изказаното) със самото му изказване. Цялата тази изкуствена и несръчна театралност, претендираща за наблюдателност и безпристрастност и посочваща злото ала никога в първо лице, е само завеса, скриваща и без това достатъчно тайните страсти, скриваща и без това невиждащия никого и втренчен вътре в себе си поглед на егоизма… В пропастта между думите и нещата се ражда мълчанието и самотата, един свят, в който е лесно да се изгубиш и в който опитите да намериш вярната посока, са нещо като опити да оцеляваш. Мълчанието бе населено с образи, бе населено с видения и независимо от самозаблудата на човешките дела и на човешкия език, тяхното съществуване бе предизвикателство за интелекта да се опитва да изрази нещо, което не знае как да изрази…

          Тъкмо когато достигна до дъното на мълчанието, изпита желание да задържи тези мигове, тези образи и кошмари, бликащи от не знам какви си дълбочини и да ги превърне в наниз от черни редове върху бялата страница… Може би това бе безпомощност пред непроницаемия свят или усилие на духа да задържи отломките, които подсъзнанието нашепва, за да не се погуби, да не блуждае самотно сред собствените си мисловни спирали… Парадоксалното бе, че се опитваше да опише мълчанието чрез езика, а това си бе отново предизвикателство за разбирането на света, жалко и все пак предизвикателство… Писането на художествен текст е само опит да се улови някакъв отломък или миг от настоящето и сегашното, опит да бъде задържано осезаемото съществуване наоколо, всички тези уж установени и все пак зареяни неща, които отлитат във времето, без дори да очертаят най-простия смисъл на човешкото съществуване. Думите, дори виртуозно подредените думи, рисуващи образ след образ, думите превръщащи смъртта в красота или добродетелта във вечност, едва ли могат да прикрият кискащия се присмех на Нищото, до което всеки стига, преминавайки като сомнамбул през живота си. Не беше ли писането опит да се докосне чрез предчувствията си до неназовимото може би само за толкова време колкото трае един удар на сърцето, готово да приеме чудото в променливостта на формите и да изкрещи, за да го доловят и другите… И макар да знаеше, че човешката реч няма точни думи, които да изразят тревогата, бунта и примирението, плесника, който ни удрят годините, отново и отново изпълваше страниците с думи, сякаш искаше да излезе от границите на приблизителността и да си счупи носа в непонятното. Приличаше на събирач на парцали, който разглеждайки отделните парчета и останки, се опитва да отгатне от какво са останали, какво са били, когато са били част от нещо цяло… в тази невероятна фуга от копнеж и тъга, от болка и надежда, усилията му да улови живота чрез писане приличаха на безплоден опит да пресипе океана в чаша вода.

          Дните и нощите, прекарани пред пишещата машина, мъчителното усърдие на ума да хване същественото и да отхвърли хилядите неопределени и преходни неща, още повече възбуждаха и изостряха чувството му за преходност спрямо вечността на Земята. Писането засилва до болезненост всяко преживяване, то е период на объркани чувства, на необуздани изблици, на болка, радост и копнеж, на жестоко и безрезултатно лутане в света на желанията, стремеж към незнайното и безименното, сблъскани с ограничеността на човешките възможности. Винаги започваше да пише с някаква възторжена увереност, сякаш духът му след като тайно се бе скитал по полетата на съня и деня, изведнъж бе придобил способността да изрази чрез думи дълбокото, неуловимо и  загадъчно усещане за света, с цялата магия и тайнство, събрани в мъчителната мечта на човека да придаде смисъл на мимолетния си живот. Ала още след първата страница, едва хвърлил поглед върху текста, веднага долавяше отровното горчиво жило на поражението… Както винаги работата, която бе започнал с такава увереност, лежеше на масата сива, ялова и беззвучна, без да бе доловила дори един мимолетен образ от човешката съдба и нейната трагична захвърленост в космоса на нещата. В такива мигове надеждата и увереността угасваха, обземаше го чувство за пълен провал и безсилие. Тогава започваше да се разхожда из стаята напред и назад, докато обходи в мислите си поредния провал, всъщност цялата си възхитителна поредица от провали, с която не можеше да се мери никой друг по света. Но това бе само временно. После нещо го тласкаше към текста, за да доведе провала до неговата пълна завършеност.

          В крайна сметка човешката съдба представлява един провал… Той съществува понякога невидим и е неделима част от нашето съществувание, може би неговите пулсации във всеки атом около нас създават тази лирично-трагична хармония на живота, която художествения текст иска да открои и задържи сред непрекъснатостта на времето… Стремежът му да улавя, макар и мъчително, част от тази хармония, бе нещо доминиращо, всъщност ДОСТАТЪЧНО ДОМИНИРАЩО в съзнанието му и то бе в основата на неговата лудост да се разхожда из стаята по нощите в неравна борба между безмълвния Космос и жалкия свят на думите… Може би до края на дните си щеше да се лута така като махало между болката и самотата, между копнежа и полуосъществените желания, носейки непоносимия нанос на материалното ежедневие, носейки като всички хора цялата мъчителна сложност на живота, заедно с онези усещания за неговата трагичност, която прави невъзможно истинското им щастие.

Петър АНГЕЛОВ - ДАРЕВ