В произведението си „Психологически типове”, Юнг обособява своя дуализъм да разделя човешката психика на различни актове при действие и подсъзнание. Съществуването на отделни типове хора, които притежават индивидуални характеристики, според Юнг , най-ярко могат да бъдат разединени на екстровертен и интровертен тип. Така започва „Психологически типове”, определяйки косвено двете различни човешки природи. Дали от лекарската му практика двата основни типа се разкриват и допълват в една фундаментална идея, Юнг, както всеки изследовател започва от емпиричното постигнато разбиране(съгласието по универсални въпроси). Ако можем да говорим за някаква онтология, която „обкръжава” човешкото същество, времето и пространството като основни характеристики на битието, не се засягат абстрактно, а само като конкретни проявления на психичния процес, който засяга единствено мястото на съществуване на отделния индивид. В процес на дедуктивно разграничаване, Юнг поднася факти от практиката си, без да претендира за абсолютна точност при съставянето на профила, чрез „психически” дуализъм на двата типа. За да започне, както бе споменато по-горе изследването си по емпиричен път, изследователя разкрива универсални отношения в личността, а именно гносеологическите такива, които неминуемо са логическите последвания, „наследени” в общочовешки план като естествена представа - въображението , чувствата и емоциите. Така уводната част ще я завърша като планирам нататък да разгледам логическите принципи, касаещи човешкото същество в една или друга посока, която ще определя разкритието на темата.
Юнг борави със свои примери, това е безспорно, не претендира за меродавност, но начинът, по който изследва(подсъзнанието го обвързва с т.нар.архетипове) потвърждава една изначалност на научното знание заложено у човека. Логически, макар и повлиян от Аристотел, Юнг основава своите възгледи в „Психологически типове” на субект-обектните отношения като водещи. Различната взаимозаменяемост на последните изпъкват чрез разнообразни модификации, напр. влиянието на обекта да бъде над допустимото за един субект като това не е определено за първия, както и обратното. С други думи Юнг съзира родово-видово отношение в индивида на съвсем първично ниво, което назовава „отношение на адаптация” . „Природата познава два фундаментално различни пътя за адаптиране – чрез повишаване на раждаемостта, а другият чрез снабдяване на индивида с многобройни средства за самосъхранение.”(„Псих.тип.”С.96) Така този цитат обособява общите характеристики като продължавам с т.нар. примордиален образ. Под това понятие на Бурхард, Юнг строи своя архетип. Съвсем просто казано, този образ обема социалното, проявено без разбиране за личностното, положение примесено , с „ носещото” се в пространството подсъзнание. Пример за това е архаичното поведение, определящо душата на примитивните народи и преминаващо от епоха в епоха, за да достигне до днес. Така Юнг дава понятие за архетипа като го определя с термина „колективно несъзнавано”. Последният термин е емблематичен за зората на психологията, която в лицето на Фройд, Адлер, Вунд и Юнг за първи път прекрачва границите на философията. Юнг задава въпроса, който вълнува поколение философи от Новото време макар и формулиран по-различно: ”Откъде идва способността на психиката да постига нещо извън или различно от сетивата?”(пак там). Обяснява го в глобален аспект – смята, че живата материя притежава способност да освобождава духовната природа чрез примордиалния образ, който прониква в духа на поколенията. Моделите на поведение се видоизменят пропорционално на нрава (етичните отношения), където се и съдържат архаичните генни особености, предопределят човека да се държи в определените, условни граници на съществуването си. Именно тук се връщам към увода, където интровертните и екстровертни типове, които са ключовите граници, определящи модерното мислене като рационално. Не случайно рационалният тип според Юнг владее планетата. Ирационалният тип е компонент, съгласуващ и двата типажа, но предимно в полето на екстроверта, тъй като би бил излишен без своята показност. Той е новото начало, но овладян от рациото и премислен от интроверта.
Така между рационално и ирационално можем да направим съпоставка само в един от типажите, този който успява да се освободи от рациото, но по начин, разкриващ напредъка в идеите си. Това именно е екстровертът, именно в него можем да открием противоречието, стремейки се да направим разграничението в делението между рационални и ирационални типажи. Интровертът при всички случаи обособява рационалното, защото единствено чрез разумното действие можем да преминем „на друго стъпало”, предложено от ирационалнато. Това нещо, което касае и двата типа, обобщава Юнг е :”чувството за действителна съгласуваност”(пак там). Ирационалното е онова, което се „носи” в рационалното като създава образа си, като по-малко съвършено. Самата невъзможност за конкретна емпирична разграниченост на двете, произвежда два пътя на възхождане в един индивид. Съгласуването на единна идея за първия и втория път (рационален и ирационален) според Юнг ”се основава на проекцията, която е източник на много последващи недоразумения”(пак там).
За да изясни архетипа, Юнг преминава и през религиозното съзнание, не по-малко значима тема от предходните. Той е на мнение, че съвремието ни компресира целия символизъм на христянството. Несъзнаващият интуитивизъм е ключов в протестанската църква, той обособява и архетиповете на тази основа. Съзнаваното, което обособява религиозното съзнание, както казва Юнг, разкрива догмите на религията и силата на вярата, които са достатъчни за оформянето на каквато и да е противоречивост, за да неосъзнаваме, а чувстваме догмите на християнската религия. Това, което Юнг дава за примери от протестанството са изключително разнообразни, в зависимост от определено съзнание, например – последната книга на Библията, „Откровения на св. Йоан Богослов“. Всъщност каквито и примери да се дават с религията налице е готовността да се загуби едно свободно съзнание в дълбините на естествения символизъм, породен от религиозните ценности. Този абзац, разбира се е несравним с горния, защото „ рационално-ирационално” и религия не могат да се допълват, а по-скоро се самоизяждат макар и символността, от която се пораждат самите психологически типове да е изключително самостойна.
Формираните идеи, които Юнг успява да приложи към несъзнаваното в „Психологически типове”, завършват с термина „изгубен в себе си”. Последното е състояние обуславящо неконтролируемите емоции. Противоречието със съзнаваното води до загърбване на собствените си слабости, от които най-лесно може да се уплаши. „С други думи – казва Юнг – ще настъпи нощ, светлината на съзнанието ще угасне и ще нахлуе тъмното море на несъзнаваното”(пак там).
Един от последните архетипи, които ще разгледам е „анимата”. Тя е душата на човек, осигуряваща живот на тялото. Факторът „анима” е също толкова противоречив, колкото и другите архетипи („ примордиалният образ”, ”образът на майката”, „религиозните символи”, „сянката”(свързан с „То” на Фройд), заседнали в подсъзнанието. „В действителността, приемането на сянката на човешката природа е на границата на невъзможното. Помислете за момент какво означава да се даде правото на съществуване на неразумното, безсмисленото и злото! Засега само съвременният човек настоява на това. Той иска да живее с всяка част от себе си – за да знае какво е. Затова той оставя историята настрана. Той иска да скъса с традицията, така че да може да експериментира със своя живот и да реши каква стойност и значение имат нещата в същността си, отвъд традиционните предположения.” (пак там)
Ще завърша с подкрепа на архетиповете, които са неизменна част от подсъзнанието на съвременния човек. Мисленето в първични образи - в символи, които са по-стари от историческия човек, които са посяти в него от най-древни времена, и вечно живи и непресъхващи у всички поколения изграждат основите на човешката душа. Да се живее пълноценно е възможно само в хармония с тези символи, мъдростта е именно връщане към тях. Тук не става дума за вяра, нито за познание, а за съгласуване на нашето мислене с първичните образи от несъзнаваното. Те са източник на всичките ни съзнателни мисли. Една от тези първични мисли е идеята за живот след смъртта. Науката и тези символи са несъизмерими. Символите са необходимо условие за въображението, първични данни, чието право на съществуване науката не може да отхвърли. Тя може да ги приеме за факт и да ги изследва (както например тироидната жлеза). Преди 19 век тази жлеза е считана за ненужна, тъй като просто предназначението й е било неразбрано. Би било късогледство от наша страна да наречем днес архетипите безсмислени. За мене те са нещо като психични органи и аз винаги ще се отнасям към тях много внимателно.
© Кирил Дървеничарски Todos los derechos reservados