Излизам от входа, бързайки за работа и стигам до следващия блок, където по това време често засичам дядо Илия.
Когато имам повече минутки, с него разменяме по някоя друга дума, защото и за двама ни е приятно да обсъдим състоянието на климата и пейките на отсрещната градинка, където израснаха и нашите момчета.
Днес успявам вървейки да подхвърля, че навън е много горещо и дано вече да се промени, като го поглеждам със загриженост. Той потвърждава, че наистина е голяма жега, но и скоро ще мине.
"Да го променят както искат" - заключва накрая шеговито и си казваме до скоро. Дълго след това, кой знае защо лицето ми осезаемо свети.
Шепа думи, в един миг от лятото, в който слънцето изсушава бързо всяка мисъл, и той, като пазител на утрото, застанал на обичайното място пред блока, където има сянка, осъзнал миниатюрността на всичко, весело загатвайки, че сме малки и има там някакви други, които решават кога и как да променят времето.
Запомнени някога образи сами се отключват, докато метрото гръмогласно ме поглъща.
Хората от всеки квартал, сякаш се повтарят, неразказали своята уникална пътечка. Те се усмихват, когато могат, искрено и спокойно, стигнали голямата сянка до завоя на блока.
В друга посока, преди време, отново бързайки за работа, всяка сутрин се наслаждавах на една малка градинка, старателно пометена, с оградки от камъчета, подредени около трендафили и лалета, храсти с жълти цветчета, чимшир, здравец, карамфили и невен. Когато пристъпвах по тясната асфалтирана алея, поемах дълбоко дъх, за да усетя нежните аромати и доволната тишина около всяко цвете, мигове преди булеварда да залее дробовете ми с прах.
Един съботен следобед, минавайки случайно, видях кой се грижи за всичко това. Заговорих жената, на нея ѝ стана приятно. Разказа ми, че неотдавна са били три, но сега е останала самичка. Довърши, че след като и тя си замине, едва ли някой ще продължи да се грижи да ги подрязва, полива, обича. Помислих си, че може би аз бих опитала, но не го казах на глас. Поприказвахме още малко и тя ми даде съвет как да посадя срязаното клонче, което бях взела за моя бъдещ цветен кът. След тази среща запомних широката усмивка на възрастната жена. Тя самата приличаше на роза.
След година, когато отново минах от там, видях усмивката ѝ, грижливо закачена на едно от дърветата в нейната градинка. Всички цветове ухаеха.
© Лилия Минева Todos los derechos reservados