Дъждът вали с едно такова привидение на недоизречена самота, недовидяна, недоизпитана. Аз съм сама тук, където се срещнахме за първи път и болката, лутаща се в душата ми, силно ме изгаря. Дъжд, един обикновен, пореден дъжд се стича и мие улиците, а аз вървя. Напредвам, може би съм все така бавна, за да премина през лошото време и отново да видя слънцето. Отивам ли си или просто се бавя, идвам ли или просто седя тук. Сълзите бавно капят по бялото ми, изтощено от живота лице и ме молят да се обърна, няма начин... Всичко отминава, всяка самота е миг спокойствие, просто, за да променя и подредя мислите си, а всъщност в момента съм по-объркана от всякога.
  Недоизречените от мен думи се давят в душата ми, а сърцето ми бие ускорено с луди ритми, чувствам се изтощена, наранена, изсъхнала, защото теб те няма, защото не мога да те прегърна сега, къде си, искам да те целуна, липсва ми твоето докосване, твоите пълни с любов очи, къде си?! Болиш вътре в мен и всяка твоя сълза се забожда като стрела в сърцето ми и го пронизва, докарвайки му кръв и болка. Къде си, моя любов, така ми липсваш в момента...
     Ти се съмняваше в мен, че не те обичам и си мислеше, че ще ме загубиш, сега съмненията ти ме тласнаха в празнотата, чувствам се обградена от множество възли, които се завръзват. Животът ми предостави една каша, която всеки ден се сгъстява все повече и повече. Удрям главата си в стената, а след нея и ръце, къде си, колко празна се чувствам без твоето щастие, няма кой друг така като теб да ми го даде, къде си... Отново покапват сълзите, толкова самотна се чувствам без теб... Боли ме, любов... не, моля те, прости ми, не си отивай... 
   Дъждът вали, изтощени кичури от мократа ми коса падат върху лицето ми, което допреди дни беше истински щастливо, защо ми трябваше да тръгвам, да се занимавам с друг - някой, който никога не е заслужавал да ни разделя... Толкова боли, когато те няма, любов моя, толкова празна е стаята ми без твоя допир до възглавницата, без твоя мирис, без твоя вкус по устните ми, толкова много ми липсваш. Всяка вечер плача над мечетата, които ми подари, всяка вечер ги прегръщам, за да обера с тялото си, с устните си, поне една частичка от тях, която ти си им оставил, за да я запазя в сърцето си, докато теб те няма. Толкова ми липсваш.
Поглеждам небето, а то за мен е все така мрачно, все така така тъмно, все така празно, както душата ми изпява празнотата си, когато ти не си до мен. Целувам хиляди пъти твоя образ и желая да допра устните си с твоите. Боли ме!
     Студени сълзи покапват отново и отново, опитвайки се да запълнят празнотата в душата ми, няма те, от тези мисли просто боли. Какво съм без теб?! Нищо, сякаш светът затвори вратите за моето щастие. Поглеждам с очите си към небето, а небето все така продължава да плаче с мен, липсваш ми, както на луната й липсва слънцето, за да изгрее през нощта и все така продължават да губят смисъла си монотонно изминаващите дни... Толкова е трудно, когато теб те няма... толкова боли. Време е да продължа да се държа до новата ни среща, когато ще мога да погледна с усмивка лицето ти и пак ще мога да те прегърна силно, от страх да не те загубя...
Дъждът вали, а аз продължавам, дано скоро спре, дано скоро отминат и моите сълзи... Чакам, аз съм тук... не си отивай, защото без теб не мога!
   Продължавам, дано скоро да измина този дълъг път, дано слънцето изгрее, но дъждът вали все още и не само навън, а и вътре в мен...