Мастилото на мократа зора пръсна сиво-черни пеликани над смълчаното градско  чудовище, а синевата ги нареди аритметично на бледата ботаническа рисунка в скицника на забравено от баща си дете. То пое през зеленясали с мъх легенди за параклиси, затича се и сълзите му  нечакано парват страните ми, стрелкат се нагоре и се превръщат в ледени капчуци, покрай които се стича дъждът. Капките му, като мъниста, могат да се преброят, завличат смаления хорски макет, а измокрената църквица с размер на охлюв, проврял  рогца в студената завеса, се раздели в осмоъгълник с непривично зарево. Дъжд, който руши времето и камъка, за него няма прегради. И църквата вече я няма. Небето над нея се обагри в кървавочервено с прелитащи ниско пеликани. Не знам дали няма да отнесе и времето, или и времето е досущ като него.

                   А инак всичко си върви. Остана само вечната, неуморна тъга, която дъждът е доставил и пак доставя.