Една фалшива игра

              Сърцето ми сякаш се превърна  в камък. Чувствам се като статуя - безчувствена, студена, с празен поглед и гладък мозък и единствените промени които настъпват върху мен - момичето от мрамор са следите на  времето - това, което тече по часовник, което ме кара да порасна и да свикна с  всичко фалшиво   около себе си. А също и онова другото време, което е ту слънчево (единственият начин да се стопли изстиналото ми тяло), ту влажно,т у ветровито - то кара част от мен да погрознее, да се изцапа със следите на лъжата и лицемерието. Да, защото аз станах двулична. Изневерявам на онзи мой добър стар принцип - да казвам истината и само истината. Времето ме направи такава - грозна и мръсна, олющена и студена. Преди на бях такава... Уви!

                  Оставяйки алегориите и метафорите, накратко всички тези заобикалки (които използвам може би от страх) действително се чувствам омърсена.

                     Поне вътре в себе си  пазех невинното момиче - вечно усмихнато и искрено. Но когато допуснах да ме опознаят истински, когато се доверих, когато повярвах в истинското приятелство  толкова истински ме заболя. И тази болка ме накара да гледам на света по друг начин, да сменя розовите очила с черни, да създавам прегради, да бъда предвидлива ,дори подозрителна.

                   Винаги съм намирала това за глупаво, за някакъв вид  лицемерие. Винаги съм искала да играя открито навсякъде и с всеки. Но май живея в свят, където друг е измислил правилата много преди мен.

                    Аз трябва само да играя играта, но по онези другите правила. Защото се уверих, че мога и да вървя с рогата напред, така както аз искам, така както винаги съм искала. Но това изтощава толкова много!

                     Хабя толкова сили и енергия в една изгубена кауза. В тази игра момичетата мислят само за себе си, момчетата само за секс,а възрастните само за пари. И това няма да се промени.

                    Въпреки всичко ще продължавам да играя гадната игра с надеждата да срещна изключения. Защото подчинението и примирението са израз на слабост, а животът не е за слабите.

                     Трудно е да устоя на себе си, изморително и болезнено е, но поне ще опитам.

                      Не искам да съм мръсна и олющена статуя в порутено паркче на края на града. Не искам и всеки, който мине покрай мен да ми оставя  грозен отпечатък. Не искам нито да гледам безизразно,энито да се усмихвам лицемерно.

                     Искам да дишам, да живея. И може би страданието ни прави по - силни. Болката е в сърцето, разочарованието остава, но ако не са те, как иначе да почувствам, че живея?