Той беше обикновен човек. Син на бивш военен, Жан имаше неспокойно детство, беше бурно момче - винаги успяваше да се забърка в някой проблем. Не беше първия красавец, но повечето момичета го харесваха, защото винаги се опитваше да бъде свестен и да е част от компанията. Момчето растеше без баща - той постоянно беше на работа и почти не обръщаше внимание на сина си, не защото не искаше, а защото не можеше. И така, като тийнейджър, най-накрая Жан се забърка с полицията. Измъкнаха го, но той се затвори в себе си. Вече не беше същия весел,  добър и безгрижен хлапак както преди. Нещо в него се бе пречупило! И така, той си живееше затворен в неговия си свят - объркан, самотен и отчаян. Пиеше всеки ден... и не, не беше алкохолик, просто пиеше, за да забрави. Жан искаше да забрави всичко...

    Тогава я срещна... Жана беше приятелка на една негова съученичка, която той движеше поради молбата на всичките му приятели.

       Жан се влюби. От пръв поглед. Тя беше красива, умна, със собствено мнение и виждане за живота. Няколко пъти той я канеше на кафе, но безуспешно. Накрая тя се съгласи, а Жан бе на седмото небе от щастие за пръв път от много време. Започнаха да се срещат, ходиха един-два пъти на купони и накрая той и призна за чувствата си. Той не просто я обичаше, не, той я боготвореше. И така, двамата станаха гаджета, но неразривния навик на Жан да се забърква в проблеми пак се обади... И тя му подаде ръка, помогна му да се справи. Това значеше много за него. Тази й постъпка го убеди, че тя е жената, с която той искаше да прекара живота си... И един ден след голямо закъснение за тяхната среща, той дойде с пръстен - не беше кой знае какво  - малък, семпъл, но той бе спестявал за него с много лишения.

Жана прие... Тя също споделяше неговите чувства и двамата бяха на седмото небе от щастие. Мислеха да се оженят следващата година, за да може тя да завърши, но както стават нещата в живота, Жана забременя и изместиха сватбата максимално по-рано. Но навикът си е навик. Проблемите продължиха за Жан, но любовта е за двама и се направиха много компромиси...

    Сега той лежеше до нея след поредния спор, тя спеше, а той я гледаше и сърцето му се бе свило. Гледаше я с усмивка, но онази тъжна усмивка - спомняше си красивите мигове, прекарани с нея и седеше тихо, за да нея събуди.

 В сърцето си той продължаваше да я обича по-същия начин, по-който я обичаше от първия ден, но проблемите ги бяха отдалечили един от друг... Той седеше на ъгъла на леглото и съзнаваше, че той  е виновния в цялата ситуация, но горчивината и болката в сърцето му не му помагаха. Съзнаваше чувствата й, съзнаваше вероятността тя да потърси отдушник при някой друг, но не можеше да направи нищо вече, а и искаше да бъде покрай детето си, което растеше с всеки изминал ден.

   Тази вечер Жан не спа цяла нощ. Просто седеше и я гледаше  - неговата богиня, която го бе изхвърлила от сърцето си. Спомняше си красивите мигове и си се усмихваше, въпреки че му се плачеше като на малко дете.

   На сутринта Жан си легна. След малко будилникът звънна и тя стана. Трябваше да излиза за работа. Той все още бе буден и му се искаше да й каже, че все още я обича както преди, но вече знаеше, че и да го каже, думите му щяха да се приемат за поредната лъжа... Горчивината запуши устата му и той се направи на заспал...

  Тя излезе... Не му каза нищо (а и със сигурност не искаше). А той прегърна възглавницата, сви се и заплака...

 Просто не знаеше какво друго да направи...