Разпрашени, разбити на субатомни кванти от сблъсъка в най-долното дъно - нямаме друг избор освен: да се изправим. Изпод руините на една "държава, каквато друга няма". Над "пепелищата на нестаналото ни общество". Сред разрухите от толкова "реформи" към "интегрейшън".

Буд/е/ни само от рингтона на айфоните, оседлани в синекурни бюра, приковани към столове под товара на "Мастната тъкан" на погълнати Чуждости, оплетени в Мрежите на Глобалната пустош - имаме една възможност: да се завърнем в "бащината къща". Да отпушим стъкленицата на родовата памет и да пуснем духа на дедите, който в унес по кресливото Чуждо подло забравихме на дъното й.

Както пълният човек всъщност мъкне "на гърба си" нещо наднормено и чуждо, чието място не е там и е здравословно да махне, така и националният дух има да сваля и топи едни многослойни, упорити "мастни депа" на всевъзможни чужди влияния. В тези времена на Глобална размитост Чуждото е набъбнало до степен да повали и напълно да обездвижи гостоприемника си. Тъждествено на обратното на незвисимост то расте устремно във вътрешността на самобитната култура, където отделяйки ценностен и идеологически холестерол запушва кръвоносни съдове и поставя в летален риск жизненоважните й органи и самата нея в цялост.