- Чао – казвам и затварям вратата без дори да ги погледна. Изнервена до краен предел, усещам как само ако за миг отпусна тази част от съзнанието, с която контролирам емоциите си, то абсолютно сигурно е, че ще потекат сълзи, кои от тъга, кои от несподелените емоции и чувства... Но ето че сега съм на въздух, далеч от задименото помещение и пътят е пред мен... тъмната пътека между блоковете. Вървя, а главата ми сякаш ще се пръсне от чутото преди малко. Всеки ден едно и също – чужди емоции, чужди настроения... всички споделяме едно единствено мнение, наложено ни май не по наше желание... Но ето че тъмният път ме слуша – има ли избор. И аз споделям... Въпросителен глас, името ми, поздравявам познатите силуети. Спирам, разменянме няколко думи, едносрични отговори на зададените въпроси и аз продължавам – пътят ме зове. Шумна улица, коли, автобуси. Много е светло, ще се прибирам пеша. Мракът ще скрие опитите ми да задържа емоциите в себе си... Вървя като често забързвам ход – трябва да задържа ...