Светът ми се разяждаше, ядеше ме отвътре и със всеки изминал ден човешкото във мен умираше бавно и славно. Хората ме изпиваха с поглед, сякаш вината бе изцяло моя за това, че притежаваха дългове. Та аз бях просто един обикновен банков чиновник и човек, разбира се, като тях. Но никой не виждаше човешкото в мен. Всеки беше погълнат от болката си, да даде последните си пари и аз, звярът, да ги прибера в джоба си. Никой не се запитваше как живеех аз сред всичката тази смрад от чужди пари. Понякога също толкова силно като тях желаех да ги притежавам. Гледах го изписано в очите им. Когато се налагаше да правя нужни отчети пред някой от клиентите ни, очите им лъщяха по странен начин. Готови всеки момент да протегнат ръка и извършат презряно от самите тях престъпление.
Не можех да се оплача от живота си. Притежавах нужното, но и това в дадени моменти изглеждаше нищожно. Не бях алчен за пари, но често хората са способни и за миг да станат такива. Наскоро се убедих в тази ми теория. За малко да ...