Отварям празен лист и го гледам с удивление... само колко си приличаме сега със тебе. И теб ли безумна любов  те е сполетяло? Или просто чакаш?!

Но какво да чакаме? Писна ми да чакам, омръзна ми да се влача като змия в пустинията на твоето невръщане. Не мога да преглъщам горчивината на обидата, на думите нож, сякаш от чужда ръка, на манипулацията, на танца върху кръвта, пир на егоизма. Какво да чакам? Теб с поглед без светлина? Да чакам генномодифицирани емоции, граничещи с уродщина? Да чакам? Да чакам януари? Януари, как ще стоплиш чувствата?

Спирам! Повече няма въпроси!

Чаках достатъчно и дочаках! Жертвах се, за да се пречистя. И съм благословена, че разбрах. Вече съм бяла и слънцето в душата си не мога до побера. Толкова извън тялото, озарена, не стъпвам по земята, не ходя, а сякаш лъч чиста радост ме тегли и аз се усмихвам. Защото всичко е безусловно, спокойствие и увереност, детска зрялост, скромност и удовлетворение, любов, невинност, щедрост и сърце, човещина без егоцентризъм, няма превзетост и съд, няма груби обвързаности, няма страхове, няма заместители.  Защото знам Истината, абсолютната Истина.

Знам, че няма да го разбереш. И не се опитвай. Можеш да се опиташ обаче да го почувстваш.