Когато са високи очакванията, оттам стават и яростни разочарованията. Но аз насърчавам! Насърчавам да се борим, да не се отказваме, да не отстъпваме, а да вярваме. Често хората ми казват, че съм безнадежден "оптимист", и когато го чуя, ми става едно самотно, тъжно... аз не виждам нещата така. Аз просто съм вярващ, пък който иска да се присмива. И че вярвам в Бог са ми се присмивали, и са ми вдигали вежда, и че вярвам в светлото бъдеще съм получавал същата реакция. И че вярвам в България, най-вече.

Дали си даваме сметка, че непрекъснатото мръкнане е, може би, национална черта? Непородено е от днешните обстоятелства, защото във всяко едно време е имало мъка, болка, разочарование! Във всеки исторически момент сме имали от тази сложна, дълбоко втъкана наша неувереност, и за всяко едно нещо можем да се захванем. Нима другите са по-добре? В Америка, тази така величана от много хора държава, какво се случваше в последно време? Друга дума, с която да го нарека освен "варварщина" не намирам в момента в речника си. Но пък е развита държава, нали...

Кое е развита държава? Нещо чисто, лъскаво, но пък озлобено, самотно, настръхнало... нещо с висока минимална заплата, но пък толкова объркано, че чак не знае човек там човек ли е, мечка ли, извънземно с три пола ли... аз не го казвам, за да критикувам, а простичко искам да изтъкна, че навсякъде може да се намери какво да се критикува. Но освен критика, трябват и действия, а не само отчаяние. Знам, и аз съм се отчайвал! Знам, гневял съм се срещу политици, мафиоти, крадци, срещу лъжци, срещу измамници... и пак, все още гордо искам да нося тази така жестока обида "добряга"...

По моето скромно мнение растежът боли, желанието за по-светло бъдеще често донася разочарования. Но пък можем ли да вдигнем ръце и да се откажем завинаги? Бихме могли да се затворим в една кутийка и да не мръдваме от там, но забравяме сякаш устоите на едно общество... а то е, за да си помагаме, заедно да сме по-добри. Да, ще има измамници, лъжци, както винаги е имало. Да, ще има хора, които бързат да стъпят на ръката, които им подаваш... както има и кучета, които хапят. Отказвам да се преструвам на "оптимист" и да твърдя, че тези хора не съществуват, че болката я няма, че е невалидна, и прочее. Но пък отказвам и да се откажа от вярата си. Дали вярвам в Господ или в хората на този етап ми се вижда все едно. Вярвам и в двете.

Трябва ни фокус, а издръжливостта си я имаме. Ние сме борбен народ, издръжлив като ластик. Поне аз така си мисля. А фокусът ни, нека бъде да градим, а не да стоим отстрани до строежа и да клатим глава. Нека да се борим за честността, за добротата, за бъдещето на децата ни. И не говоря за бъдещето, в което ги пращаме в Швейцария да учат! Говоря за бъдещето ни като народ. Не желая да слушам, че България изчезва, защото не сме изчезнали за пет века робство, сега ли ще изчезнем? Тук сме си, ще си останем, но как ще живеем зависи от нас. Ако едно бебе не умее да става, след като падне, никога няма да се научи да ходи. Наблюдавали ли сте как едно бебе упорито става след всяко спъване? Защото това ни се случва и на нас, на България - спъваме се, падаме, допускаме грешки. Защо трябва само да ревем, седнали по дупе, и да чакаме "мама" да ни вдигне? Не, ние трябва да се научим да ходим.

Оптимист ли съм, като казвам, че нито чашата е полу-празна, нито полу-пълна, а вътре просто има вода? Реалист съм. Има вода. И в нас има и минуси, и плюсове. От нас зависи тази вода дали ще я пием, или само ще я зяпаме и ще се чудим сега полу-празна ли е, или полу-пълна чашата. Действията само носят резултати. Не ни се "случват" ей-тъй нещата. Е, може да поспорим, но бездействието също е позиция. Такова нещо да "нямам мнение" не съществува. Отказът от действие е позиция. Въпросът е, искаме ли да заемаме такава позиция?

Надявам се всички да се вдигнем и да отидем да гласуваме на 4-ти април. Дори да си мислите, че няма за кого да гласуваме, нека все пак заемем позиция, която не е "не ме е*e", досещате се. Нека поне направим една крачка. Учим се да ходим, все пак.