Запалват ръкописа, Хеда явно скоро ще умре….
Женската тъга винаги ми е била интересна, дали защото ми е непонятна, или пък се чувствам гузен за бъдещето, в което може би ще я предизвиквам – не знам – съзнанието е безнадеждна бездна. Важното е, че те са срещу мен – играят така, сякаш това е моят живот – тук го няма познатото 2D, в което едните са отпред, а другите отзад – тук виждаш героите отвсякъде.
Горенето първосигнално ми напомня на разрушение, после идва още
по-клишираното – бунт и чак накрая разбирам защо именно огънят ми прикова вниманието – той ме пресъздава. Отдолу е гъст и многослоен, както аз съм заобиколен от много хора, когато се смея, но горе - там, където свършва своя живот, е като мен – сам в мъката си. Преди няколко дни тук гледах две комедии: не бях сам, след края бурно обсъждах, смях се; днес: съм сам, говоря си сам, гледам болката на Хеда. Жените имат куража да плачат, куража да обичат истински, а аз имам куража само да… се самоиронизирам.Оптимистът ще каже, че и то ...