Губя те! И себе си губя... Писна ми да започвам отначало, защото краят винаги е тъжен. Къде е "И заживели щастливо"? Уморих се да се привързвам към хора, които си тръгват от живота ми ей така и забравят, че съществувам. А се опитах, кълна се опитах да бъда аутсайдер, да не създавам близки отношения с никого. Но по дяволите, защо все се появява някой неподходящ, който грабва сърцето ми? Сега и той ще си тръгне. Ще ми се да извикам след него да спре, да не ме забравя, да се обажда, да пише. Но каква полза, той ако иска ще го стори. Но аз не съм незабравима, не съм неговата незабравима, а той е такъв за мен. Каква глупачка съм. Как не можах да се науча, че хората идват в живота ти, стават неизменна част от него и после си тръгват. А след тях остава една огромна празнина. И няма как да я запълня. С времето тя намалява. Но колко време ще отнеме сега? Страх ме е да си помисля. Страх ме е да си представя. Страх ме е да го преживявам. И най-много ме боли, защото аз съм виновна. Не успях да задържа никого в живота си просто заради мен. Обстоятелствата ме събират с някого и когато се променят, той изчезва. Колко жалко! И аз се чувствам като една развалина, напълно съсипана и празна. Иска ми се да стана безчувствена и просто да не ми пука. Иска ми се да забравя. Но как, като усмивката му е запечатана в съзнанието ми като единственото нещо, което напоследък ме радваше. А сега ще изгубя и него...