Безмълвна си, отричаш вината си и отказваш да приемеш случилото се. Знам, трудно е за всички ни. Ще го преодолеем, но е нужно време. Нали казват, че то лекува всяка болка, която изпитаме.

   Говоря, а сама не си вярвам. В душата си тая толкова гняв и разочарование, че лавата от един вулкан не би ми стигнал да го потуша. Най-важното в тези моменти е да не се предаваме, а да устоим на трудностите, но сега ми идва да взема нож и...

   Не, не бива да говоря и мисля така. Една човешка душа напусна земната повърхност и се оттегли безмълвно нагоре, без гравитационни пречки. На едно безжизнено тяло му предстои да бъде понесено и положено в студената и мокра почва. Ще бъде издигната каменна плоча в чест на достойния живот на този починал човек. Такива неща се случват постоянно по света, съвсем естествено е, както раждането и всички ние знаем това. Но на теория е едно, а съвсем различно е, когато го изпитаме сами.

   То всява тъга, страх и болка. Иска ти се просто да затвориш очи и да се пренесеш в спомените, усмивката ти отново се показва на лицето ти при представата за щастливите отминали мигове. Сякаш отново усещаш присъствието на този човек близо до теб. Отново го докосваш както преди, смеете се заедно и се прегръщате весело. Неочаквано неговата усмивка замира, обръща ти гръб, а ти отново отваряш очи и добре дошъл в реалността. Него го няма и потока от сълзи отново напира.

   Питаме се "Трябва ли да изживяваме това? Кога болката ще отмине? Ще бъдем ли някога отново щастливи?" Човешкото съзнание е устроено така, че да има място и време за всички емоции. Тъгата ще отмине, а сломеното сърце отново ще възвърне цялостта си. Разбира се, ще отнеме известно време, през което състоянието ни ще бъде тежко, ще бъдем мълчаливи и няма дори да мислим. Нужно е време отново да погледнем света през розовите си очила. 

   Не е лесно, знам, но това също е част от живота и изпитанията му. Чували сме това хиляди пъти и никога не сме се замисляли за този миг, в който се срутваме при чуването на една такава новина. Когато този миг настъпи и в нашия житейски път, виждаме какво е всъщност да сме тъжни, не заради изгубена работа или приключило приятелство, а заради изгубената човешка душа до нас.