Има моменти, в които ми липсваш толкова силно, че непоетият въздух заплашва да взриви дробовете ми. Времето спира и нагло ме гледа в очите, като че ли иска да ме попита колко още мога да понеса. Махалото на часовника не отмерва секунди, а като на забавен каданс плавно танцува между миговете, не позволявайки им да се докоснат. Гледам стрелките, които почти не потрепват, отказвам да поема въздуха, който ще разрани дробовете ми и съм готова да понеса безкрайност от безвремие, само да знам, че от другата страна на болката ще зърна мекото кафе на погледа ти…