Съботен ден. Рано сутринта или по-скоро за мен е разно, тъй като часът е 12. Събуждам се с ужасно главоболие, както и очаквах. Не, не съм излизала снощи на дискотека, нито съм била до късно с приятели. Прекарах петъчната вечер в безцелни разходки, но не из пъстрите градини на парка, а в доста разнообразните и пълни с тонове информация сайтове. Легнах си в 4 часа, и, въпреки 8-часовия сън, се чувствам като ударена от куката на огромен кран точно в слепоочието и след това прегазена от валяк в областта на главата. Може би, ако мониторът ми не беше 6-годишно, 17-инчово произведение на техниката, очите ми нямаше да са светофари, но съм на мнението, че ничий мозък не би издържал на напрежението 6 часа да се взира в малка светеща кутийка, пък била тя тип LSD или Borderless, без да “даде на късо”.

     Денят все още е събота, но часът вече е 12 и 30. Аз все още лежа в леглото си и, взирайки се в тавана, погледът ми е привлечен от малка дървена лавица, на която, безпомощни и прашни, неугледно подредени, стоят книги. Напрягам болезнените си очи, за да прочета заглавията. Виждам малка скромна колекция от детски книжки, пълни с универсални мъдрости, като “Малкият принц” и “Алиса в страната на чудесата”. До тях - световна класика, като “Война и мир”, “Мъртви души”, “Граф Монте Кристо” и други известни и не чак толкова заглавия. Горният рафт е запълнен с имената на български автори, а тук-там между старите книги блестят нови и лъскави корици, почти недокоснати, с екзотични заглавия, като “Да убиеш присмехулник”, “Цифрова крепост” и други бестселъри. Вярно е, че като малка не обичах да чета, но все пак подобно  отношение към книгите е недопустимо.

      Вече станала от леглото и извършваща сутрешния си ритуал - миене на зъби, очи и други подобни, осъзнавам, че последната ми прочетена книга от корица до корица е “Моят прадядо и аз”, която е включена в задължителната подготовка по литература за пети клас. За миг се засрамвам и в този кратък момент достигам до извода, че в секундата, в която съм се сдобила с това огромно съкровище във формата на “сандък”, а именно - компютъра, съм изхвърлила от живота си хартиения носител на информация.

      Неоспорим е фактът, че живеем във века на глобалните технологии, но това в никакъв случай не означава , че можем да се сдобием с мъдростите на времето в някой форум на тема: “Най-актуалните новости при Iphone” или “Как да разбием нечия парола в skype”. И, ако се върнем на основната тема “Има ли бъдеше книгата в епохата на глобалните технологии?”, моят отговор е “Да, има!”, защото всеки нормален човек би предпочел приятния допир на страниците на печатното издание на някоя книга, пред кликането с мишка и гореспоменатото 6-часово взиране в малка светеща кутийка, с цел четенето на нейното електронно издание, но това е само в случай, че желанието за четене на книга е налице. Тук идва въпросът, как да убедим един 14-18-годишен младеж, че да прочетеш една книга, пък била тя 100 или 800 страници, е далеч по-приятно и полезно от безцелното “ровичкане” в търсене на информация в интернет, при положение, че там са неговите връстници, неговите приятели, забавните игри и сайтовете за запознанства със съмнителни типажи. Всички сме съгласни, че интернет-пространството е далеч по-развлекателно и неангажиращо от прочита на една книга, но не мисля, че ще боли, ако опитаме.

     Часът е вече 13:00 и поради тези едночасови разсъждения, аз съм заела обичайната за това време на почивния ден поза. Седнала съм на бюрото си пред 6-годишния компютър, но екранът му не свети и не се вижда иконата на интернет, защото пред себе си нямам клавиатура, а голям том, носещ заглавието “Мъртви души” и, потапяйки се в магията на страниците, разбирам, че книгите не са нещо преходно и остаряващо. Те не избледняват с времето, техният смисъл не се губи. Били са тук преди нашето поколение и дори преди ерата на глобалните технологии и ще останат тук, за да напомнят за ценностите, забравени с времето, за мъдростите, останали в прашното ъгълче на нашето съзнание и за да запълнят света ни, когато машините не се способни. Книгите не могат да имат бъдеще, защото те, сами по себе, си са такова.