Вдигаш гордо погледа нагоре и си казваш: "Минало е вече той". Заличаваш образа
обичан. Не стена, а цяла крепост ти издигаш между вас с надеждата да го забравиш
и да го държиш далеч, да не ти навява повече тъга. Но сякаш не да ви разделя, а
да ти напомня за миналото, се издига тя. И не спират болката, сълзите, не умира
любовта. Човекът, с когото до вчера споделяла си най-прекрасните моменти, днес
ти носи толкова тъга. "Върви си" - казваш ти - "не си ми нужен вече!", но
сърцето наранено шепне: "Стой, поспри поне за миг, хвани ми пак ръката, прегърни
ме за последен път". Не искам последните ти думи, по-омразни от смъртта, да
бъдат: "Не си ми нужна вече!" Та нали до вчера казваше, че ме обичаш? Къде
изчезна пламъкът в очите, къде изчезна любовта. Още усещаш топлината на ръката
му, още чувстваш устните му. Копнееш за отминалите дни, за нежната му прегръдка,
за онези красиви очи и топлия им поглед, за онзи човек, който се изгуби нейде ...