Аз мечтах...

 Мечтах, че съм на онова поле, което бе останало далече в детството. Стоях безмълвен. Потресен от своята слабост и това, което бях пропуснал. Стоях из изпъстрената долина, която изглеждаше посивяла и изсмукана от чувства. Присетих се за отминалото време... как нагло казвах неща, като „никога няма да направя това” и „завинаги”... а сега тук седя сам и вятърът ме вледенява... при това заслужено...

 Мечтах, че някой ден ще бъда силен, мечтах, че няма да допусна грешки, както всички други... Мечтах, че ще ти подаря всичко, което би желала... а сега и живота си да подаря, няма да се върне времето назад...

 Мечтах, мила, спомняйки си онази нощ колко бе красива... бяла и изпълнена с нежност, сравнима единствено с очите ти.

 Мечтах за дните, в които бях изпълнен със страхопочитание към теб... мечтах, че отново седяхме заедно на тази поляна и аз се възхищавам на спокойствието, с което гледаше към хоризонта...

 Мечтах, мечтах да те видя отново... усмихната и безстрашна... мечтах и че това, което казах, че никога, никога няма да се разделим, е истина...

 Мечтах, че усещам дъха ти близо, мечтах, че ти ще си тук и ще помогнеш на моя малък свят да бъде цял отново.

 Мечтах, че отново има смисъл и цвят в живота ми, мечтах, че си тук...

 Мечтах... не! Страхувах се, че сега си някъде в този нечист свят, плачейки сама, наранена, само защото си добра...

 Мечтах си, че съм при теб и утешавам тъгата... мечтах си, че те моля да те прегърна... мечтах, че винаги ще съм до теб, мечтах, че никога повече няма да плачеш, мечтах, че съм способен да прогоня всичките страхове, мечтах, че двамата сме се преборили с всичко...

Но защо се разделихме?! Защо бях толкова глупав и не действах тогава?!

Моля те, мечтай и ти... макар да е трудно, макар и много време да отмина, продължавай да мечтаеш...

Моля те, мечтай! Надеждата, казват, умира последна, затова, моля, мечтай!

Мечтах, мечтах, че някой ден, отново ще се срещнем!