Това ще бъде една приказка. В нея ще разкажа за едно мистично място, за което Вселената е малка. Аз му казвам „Изворът на живот” – може да звучи банално, но може и да не звучи банално – това е приказка, както вече вметнах, няма голямо значение. Сами знаете, че приключение сам трудно се прави, затова имам и спътник – едно странно и някак изключително интересно същество – но за това по-нататък.

Всичко започна от града, в който живея. Моят другар също живее тук, но за съжаление става все по-трудно и трудно да се крие в тази нестихваща градска среда. Бих ви разказал малко повече за това място, но надали ще ви бъде интересно... сграда до сграда, тук-там някой парк с пищящи деца и техните майки, които обсъждат поредното телевизионно предаване. Малко в страни някоя опасно бърза улица с много коли и също толкова много изнервени шофьори. Както казах нищо интересно. Затова решихме да тръгнем на пътешествие. Не знаехме до къде ще стигнем, но нямаше и значение, защото какво би било това приключение ако всичко се знаеше и беше планирано – обикновен туризъм! Но ние сме пътешественици – вече официално! И така бродихме дълго време, стана обед, после стана и следобед и малко по-късно почна да се здрачава. Ние решихме да се отдадем на приключенска тактика и да спим на открито. Трябваше да се вземе решение за някакво все пак малко по-безопасно място, което да ни осигури някаква поне минимална защита от диви животни и ако може и от времето, което забравих да ви кажа, беше много приятно, пролетно, като непрестанно носеше аромата на току що цъфналите дървета, от които трябва да отдадем внимание на липата, която всяка година ме изненадва. Въобще самото дърво е много достойно за уважение, тъй като и чая от него е страшно приятен. Но да се върна на темата, която без малко да забравя. Със спътника ми решихме да потърсим подслон в близка гора, от която се носеше малко странна, но въпреки това сякаш приятна миризма. Лекото ми безпокойство беше допълнително засилено от факта, че колкото повече се приближавахме до гората, толкова по-малко се усещаше така впилия се в съзнанието аромат. Отдадох това явление на предположението, че просто съм свикнал и затова продължихме смело напред. На влизане в гората видяхме как две дървета се бяха прегърнали с крайчетата на клоните си сякаш означават горската порта, откъдето навътре насилието не се толерира. Ние разбира се нямахме нужда от насилие поради умора, следователно се качихме на първото дърво и бавно, но сигурно, започнах да се отпускам и заспивам, докато се наслаждавах на липовия цвят и многобройните звезди. „В града никога не сме виждали толкова много и ярки звезди, не мислиш ли така?”, попитах аз. Не получих отговор, което ме навя на мисълта, че по-добре също да се ориентирам към заспиване. Така нощта почна плавно да се изплъзва на моя позаспал ум. Сигурно бяха минали около 2-3 часа откакто заспах, когато изведнъж усетих потупване по рамото: „Виж, виж – всички горски животни са се събрали и отиват на някъде!” Първоначално помислих, че сънувам, но после осъзнах, че не - това е живата истина! Всички горски обитатели, от малки пеперудки, до вълци и лисици, се бяха запътили на някъде. Обзе ни безспирен интерес и решихме да ги последваме. Вървяхме около 10-15 минути, след което пак долових онази странна миризма, за която стана въпрос малко по-рано. След още няколко минути среднощен поход, видяхме една малка мистична долинка, покрита отгоре от множеството увесили се клони на дърветата и недостъпна от никъде другаде, освен от тази малка пътека. В центъра на долинката се спотайваше едно изворче, от което се носеше онази приятна миризма. Седнахме и гледахме как животните от гората бавно, но сигурно се събираха и заобикаляха езерцето. Скоро, след като всички поканени дойдоха, празненството можеше да започне! Животните, забравили кой е хищник, кой – храна, играха, пяха и се забавляваха цяла нощ. И така сякаш беше минал само миг, почна да се прояснява небето и да става все по-светло и по-светло. С идването на зората животните почнаха да се разотиват, за поредния напрегнат ден на дебнене и чакане в гората. Тогава моят придружител се реши да попита къде може да е нашата цел – мястото на мечтите, където няма нещастие. Нищо не посмя да отговори, но може би заради упорството и постоянството някъде от висините долетя и кацна до нас една огромна и велика птица, цялата бяла, сякаш тя самата не е от този свят. Прошепнаха си нещо на ухо, и спътника ми се обърна към мен: „Каза да вървим към „Пещерата на смелите и страхливите”. Там ще бъдем оценени и в зависимост от това, което покажем ще получим нещо в замяна.”

Знаейки новата си цел, ние тръгнахме в указаната посока и точно бяхме стигнали до заветния район и се случи нещо сравнително очаквано за пролетното време – започна да гърми и трещи, което ясно предвещаваше буря. Не губихме повече време и си потърсихме подслон. След като започна да вали из ведро, вече нямаше голям шанс за мотане, поради която причина влязохме в една малко приличаща на дупка пещера, в която не че не валеше, но определено не можеше да се сравнява със ставащото навън. Чакахме 2-3 часа и дъжда най-накрая беше станал лек ръмеж. Тръгнахме да излизаме, но колкото и да вървим, изхода изглеждаше все толкова далеч, колкото и беше в началото. Спряхме се за миг и забелязахме, че светлинката, която се виждаше в края на пещерата става все по-малка и по-малка. „Това е!”.

• Кое е това?

• „Това е пещерата, която търсим – на смелите и страхливите! Да не бягаме, нека останем и не се страхуваме какво ще ни се случи!”

Бях на път да се съглася, когато се случи нещо ужасяващо – моят партньор пропадна директно в дупка, която се беше появила някак от само себе си. Нямаше какво да сторя, стана толкова бързо. Тогава чух писък, „дано не съм закъснял” си казах на ум и скочих! Успяхме да се стигнем и тогава се огледах – навсякъде около мен нямаше нищо – бездънна пропаст! Докато размишлявах върху това дали това е края, се успокоих, че каквото и да става сме заедно. След сякаш цяла вечност падане се видя една малка бяла точица, някъде долу.

• „Дали това е края”, се самозапитах.

• „Вярвам, че не е. Това трябва да е мястото!”

Изненадващо и за мен, но бавно и методично, започнахме да забавяме падането си все повече и повече, докато най-накрая, на косъм от земята, спряхме напълно. Но нямах време да се чудя как стана това, защото пред нас се беше разгърнала бяла мъгла. Искреше толкова силно, че нямаше как да не проверим какво има вътре. След неколкоминутно лутане из този странстващ облак, видяхме нещо изключително светло и ярко, като сякаш от него идваше цялото това невиждано явление. Приближихме с леко безпокойство и определено не толкова леко вълнение, като от гъстия извиращ изпод земята пушек все повече и повече се показваше някаква загадъчна и невиждана машина. Явно това беше нашата награда, обещана ни от великата птица. Опитахме да я докоснем и тя сякаш оживя. Мощна вълна енергия разтърси земята в дълбоката пещера, като се виждаше как тази интересна машина се издига докато не беше високо над главите ни. Започна да извършва маневри за приземяване и това ни убеди, че тайнственото място е решило да ни възнагради с очарователно и нереално средство за транспорт. Така щяхме да можем да стигнем отвъд хоризонта в търсенето на мечтаното място. Не ни трябваше време за чудене – в мига, в който нашия ново придобит кораб кацна, ние се хвърлихме смело в кабината и потеглихме. Беше красива нощ. Дойде ни наум да разгледаме нощното небе над морето и затова се запътихме на там. Още по-вълнуващ се оказа фактът, че машината разбираше нашите мисли, и тъй като технологията беше далеч над днешните в мига, в който пожелахме море, то беше пред очите ни. И така, останали неподвижни във въздуха, сякаш не влияещи се от гравитацията гледахме как малките вълнички се разбиват нежни в скалистия бряг, целия огрян от лунната светлина. Отпуснахме се и уморени от дългия поход и многото емоции неусетно сме заспали.

Страшен ропот! Мигат лампи, пищят сирени... „Какво ли става?”, попитах. От пред на таблото се изписа: „Хората ни преследват, искат да кацнем незабавно. Да изпълня ли това нареждане?” Замислих се трябва ли да се подчиняваме на исканията им или не, в крайна сметка това си е нашия кораб, ние си го заслужихме - защо да им го даваме? Знаехме и двамата със съпътешественика ми, че хората са неспособни да разберат, че тази мощ не е за тях. Рано или късно щяха да използват намереното в кораба за войни и власт, а да не говорим, че за нас самите нямаше да остане много живот. Решихме, хванахме се за ръце и погледнахме небето! За миг се озовахме там горе при звездите, а долу остана тътена на експлозиите предназначени за нас. „Нека си намерим по хубав свят, там където няма да ни пречат, там където се намира извора на живот!”, продума ми партньора и аз се съгласих.

Летяхме вероятно дни през космоса, подминавайки звезди, планети и всякакви дори непознати за мен красоти. Усещах се малък и незначителен, както никога до сега... просто всичко беше толкова голямо. И така скоро уморителното пътуване стигна новата си повратна точка. Странна планета, блестяща в цветовете на дъгата, която беше толкова далеч от Земята, че вероятно бях единствения човек, който някога я е виждал. Автоматизацията на кораба започна да ни приземява и скоро можехме да видим нещо наистина уникално, цветовете които се виждаха отвън бяха просто илюзия имаща за цел да скрие един огромен портал, разполовяващ планетата на две.

Чудото на техниката кацна и ние слязохме. Огледахме се и освен светлината на портала не видяхме нищо друго до където се простираше хоризонта. Казахме си: „Щом корабът ни заведе тук, вероятно ни показва този портал.“ И така тръгнахме към поредното невиждано от нас чудо. Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно се виждаше, че някой ни чака точно пред него. Оказа се че това е Великата птица, която по-рано видяхме. Попитахме я:

• „Това ли е мястото, което искаше да ни покажеш?“

• „Не знам за какво говорите, за пръв път ви виждам,“ отговори странното животно, „сигурно някой събрат ви е пратил тук.“

• „Защо да ни изпраща тук, какво има?“

• „Това е входа към нашия свят“, отвърна бялата птица, „но внимавайте, който отиде там, не може никога да се върне, освен ако умът му не е бистър и душата чиста.“ - предупреди ни чудатият звяр.

• „Нека преминем през портала,“ подкани ме моя също толкова чудат другар, „вярвам в теб!“

Казах си, че за да се стигне до мечтаното място трябват жертви, а и в света на красивите птици, няма как да е лошо и с леко притеснение се втурнахме към светлината на портата. Ходихме малко и светлината почна да се разсейва. Пред нас се показваше един невероятен свят, където никое от физичните правила не важаха – нямаше гравитация, нямаше вятър... осъзнахме, че дори няма нужда да се ходи, тъй като само желанието да стигнеш някъде бе достатъчно, за да се транспортираш там. Замислих се, че след като с една мисъл можеш да се телепортираш, дали този свят не може да ми покаже извора на живот? В момента, в който си помислих за това, реалността почна да се размазва, почна да се виждам отстрани като някакъв герой във филм. Лека полека фокуса почна да се приближава към мен докато не се гледах право в очите. След може би секунда на самовтренчване, фантасмата се засили и мина през очите ми и влязох в съзнанието си. Там беше изпълнено с всякакви картини, които приличаха на кошмарите от живота ми. Бяха толкова много... имах чувството, че ще се изгубя в собствения си ум. Но тогава се замислих, какво ще правя ако не само аз съм така, а и съществото с мен е в подобна неприятна ситуация... отърсих се от лошото предчувствие и уплахата и продължих напред. Колкото повече напредвах, толкова повече ужасяващи спомени се явяваха пред мен и ставаше все по-трудно да се справя с тях.

• „Събуди се“, чу се от някъде...

Но не можех, усещах как пропадах в тази илюзия все повече и повече...

• „Събуди се“...

Как да се събудя, като вече бях загубен в скръбта от миналото...

• „Моля те, събуди се...“

Като чух тези думи, се стегнах, събрах всичките си останали сили и се протегнах към малката останала светлинка сред целия ужас покрай мен. В момента, в който я докоснах, тя унищожи всичко и ме избави от спомените... там беше изворът на живота, там беше моят единствен другар, там беше...

• Здравей, изглежда съм сънувал...

• „Кошмар ли бе“, попита тя?

• Не, не мисля, как мога да нарека кошмар сън, в който бяхме заедно през мистичното на Земята, невижданите светове и след като разбрах какво си ти за мен...

• „Какво, кажи?“

... Тя, моят извор на живот.