"Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея всичко може да прави.".  Никак не би било пресилено да кажа, че саможертвата на Ботев и неговите съратници промени съдбата на България. Малко е да се твърди, че Ботев се превърна в нравствен критерий. Той въплъщава величието на българския национален дух.

   Роден в Калофер, той израства с песните на майка си и разкази за хайдушки подвизи. Наблюдава отношенията между богати и бедни, между роби и господари. Това го превръща в един горд българин, готов на всякаква саможертва за своя народ.

   За жалост такива синове на майка България си отиват рано. Малко преди смъртта си, се сбогува със семейството си, без да разкрие закъде тръгва, и се отправя към Гюргево. Там с част от четниците се качва на парахода "Радецки", откъдето изпраща последните писма до приятелите си: "Радостта ми няма граници, като си наумя, че "моята молитва" се сбъдва" (писмото до БРЦК) и до жена си Венета: "Знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе". Заставя капитана на "Радецки" да спре на българския бряг при Козлодуй. 205 момчета развълнувани целуват родната земя и поемат пътя към Балкана.

   Следват сражения след сражения. Ето го и последният тежък бой. Привечер след сражението единичен куршум пронизва Ботев в гърдите. Поетът пада под връх Камарата между суровите склонове на Врачанския балкан. Това обаче не е края на този свят живот, тъй като паметта на войводата ще живее в сърцата на българите. За Ботев можем да кажем: „Жив е той, жив е!", защото с тези думи започва най-величествената българска песен за борбата между робството и волния полет, между смъртта и духовното безсмъртие.

Великите българи са все хора с изключителни духовни и обществени качества, цялостно и завинаги променили към по-добро нашата история, култура и морал. Освен това тези българи са известни в цял свят и чрез тях хората от чужбина разпознават България. Христо Ботев, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му. Ботев проповядва чрез своите произведения, а и чрез бунтовническия си живот, че свободата е най-важното нещо на света. Без нея няма нормално развитие на нито един човешки индивид. Тогава, под игото, свободата е била цел, стремеж за всеки истински българин, за всеки, който обича майката родина. Ботевия идеал за човек е народния герой-патриот, който е честен, смел, умее да обича и да мрази силно, един възвишен човек. “Сега българския народ е едно стадо, което спешно се нуждае от овчар.” И ни трябва някой или може би нещо, което да превърне тези овце в напети хайдути, мръсни и груби, но винаги постигащи това, което искат. И в по­е­зи­я­та на Ботев из­рас­т­ва не­го­ви­ят об­раз на ве­лик ре­во­лю­ци­о­нер и бо­рец, за ко­го­то  лич­ни­ят жи­вот има сми­съл са­мо в бор­ба­та за на­ро­да и сво­бо­да­та. Чув­с­т­ва­та на по­е­та са сил­ни и трай­ни. Те се дви­жат в две нап­рав­ле­ния - сил­на ом­ра­за към вра­го­ве­те на на­ро­да - чор­ба­д­жи­и­те-изед­ни­ци, пре­да­те­ли­те и сил­на лю­бов към на­ро­да, близ­ки­те си, ге­ро­и­те на сво­бо­да­та.

С кра­со­та­та на своя съ­дър­жа­те­лен жи­вот, с ве­ли­чи­е­то на ге­ро­ич­на­та си смърт, със си­ла­та на ре­во­лю­ци­он­ни­те си идеи, с оба­я­ни­е­то на не­у­вях­ва­ща­та си по­е­зия и пуб­ли­цис­ти­ка Христо Ботев уп­раж­ня­ва ог­ром­но въз­дейс­т­вие върху на­род­но­то съз­на­ние и остава в сърцата на всеки българин.

  С кри­ла­ти­те вдъх­но­вен­ни сло­ва: "Тоз, кой­то пад­не в бой за сво­бо­да, той не уми­ра…" , като че ли Ботев е пред­ре­къл соб­с­т­ве­но­то си без­с­мър­тие.

   Поклон, поете! Поклон пред твоето величие, пред твоята гениалност! Поклон пред твоята титаничност !