Понякога изпитвам неудържимо желание да крещя,да плача,да се моля .

Друг път,предпочитам да остана сама,никой да не ме закача,да не ме търси,да не ми задава вечния въпрос:”Как си ?”

Просто да остана насаме със себе си,да помисля върху всичко преживяно,да си задам въпроса:”Стува ли си да продължиш напред ?”

Макар и само на 17 години,понякога се чувствам на два пъти по толкова,или и аз не зная точно.Нещо в моя живот се пропука ,точно как и какво се случи и аз не мога да си обясня,пък едва ли да успея да Ви кажа и на Вас.Всичко си вървеше добре,докато в един момент,пораснах,а може ми отдавна бях,но едва сега прогледнах реалността в очите.Понякога боли вечно да се самозалъгваш,да се отнасяш добре с хората около теб,а те да те имат за красива вещ,останала на дъното на някой скрин,сещайки се за нея че съществува ,само когато изпитват нужда от помощ,и нямат към кого другиго да се обърнат,неразбирайки че тази вещ,може би също има сърце и душа,и не иска да я почистват от прахта само когато се нуждаят от нея.

Не съм постигнала много в този живот,а може би за мен едва сега започва.Понякога спирам за миг и наблюдавам хората,които ме заобикалят ,без да се обаждам че съм там,но дали има значение,след като никой не забелязва,и аз изпитвам онази болезнена самота.Но най-лошото е че сърцето ми се променя заедно с мен.Преди си мислих,че то ще остане непроменено независимо какво му се случва,но съм сгрешила,мислих си че ще остане същото: мило,сърдечно,топло,но сега сякаш част от него я няма,не го усещам както преди:празно е,студено е сега,изпълнено с огорчение,но не мога по никакъв начин да го променя,независи от мен.Не знам какво става около мен,а може би дори вече не ме и интересува,сякаш всичко ми е безразлично,каквото и да стане минава покрай мен,но не оставя онези следи както преди,май вече притръпнах към предишните чувства.Остава следа само ако мине през мен,както ураган минава покрай нивите черен,мрачен бушуващ лудо,и остави след себе си само опустошение-останки от това,което е било.