Любовта  е висша поезия  на природата, а според Джек Лондон: „Всичко в света е ограничено, освен любовта. ”За мен любовта е онази двигателна сила  в живота, която ни кара да се обичаме, отдавайки себе си  в грижи и внимание на любимите хора! Една проверка на нашата значимост, отразена в огледалото  на реалността. Любовта е древна, колкото света! И всички хора трябва да я откриваме и очакваме. Случвало ли ви се е  да се вслушате в повея на вятъра, носещ далечната песен на незнайни земи? Усещали ли сте нежния допир на снежинката, паднала на ръката ви в бяла зимна утрин? Вглеждали ли сте се в слънчогледа, неизменно вперил поглед в златното кълбо на Слънцето? Виждали ли сте по-голям устрем от този на малкото жълто цвете и по-голяма вяра, че ТАМ се намира неговата истина? Всеки от нас си има своята истина. Истината... Чиста като планински кристал, мъдра, едновременно нежна и могъща магическа сила! Наричат я още ЛЮБОВ. От недрата на вековете, в стремежа си да преодолее ограниченията на собствените си страхове, обричащи го  на  живот  в  Небосвода,  човекът търси Път към широтата на едно друго измерение. Съществува ли съвършена любов? А какво друго е красотата, ако не нейно сияние? Тя е навсякъде, нашепвайки ни чудни тайни и всеки от нас по свой начин е изпитал преобразяващата й сила. Човекът има не само способността да я познава, но и творческия потенциал да я създава. При подходящи условия тази възможност разцъфтява с цялото си великолепие, за да върже здрави плодове.  Без цвят няма и плод, а какво е  животът на човек, който няма какво да даде? Често не   забелязваме  (или бързо забравяме) добрата дума, топлотата на разбиращия поглед, многобройните малки жестове на внимания, свидетелстващи за любовта ни един към друг. Всеки от нас е грабнал толкова грамадна „кошница на очакванията”, че освен чернотo й  дъно,  не вижда  нищо друго и така ден след ден крачи в тъмнината, постоянно разминавайки се с любовта. А тя е навсякъде и във всичко. В грижовността на майчината ласка, в съпричастието на приятелски подадената ръка, в горещия дъх  на  тръпнещите в любовно докосване устни на двама влюбени, в смелостта на самотното, израснало в канавката цвете, в красотата и многообразието на непрестанно сменящи се природни картини. Тя е в пречистващата чистота на бялото кокиче, в освежаващия полъх на лятото, в тайнствения шепот на вятъра, в короните на дърветата, които сякаш протягат оголените си клони, за да помахат за сбогом на птиците, отлитащи на юг. Любовта е топлината  на слънцето, отразено в невените, прохладна, спокойна, многоцветна и щедра. Любовта е навсякъде. Нека заедно я открием.