Събудени сме. Навън е чисто и зелено. Събота е.
Паролата ни днес е „кифла”. Много поезия има в думата „кифла”.
Въобще, на различните етапи от връзката ни, паролите ни са били различни. Имало е халва, вафла, семки, но най-гадните бяха „хляб” и „фас”. Чудовищно жестоки.
Вървя. Слънцето е над облаците и цялото небе се е надигнало, много е красиво. Едно от врабчетата ми се обяснява в любов. Дълго го търся в зеленото младо дърво. Мириша го. Вървя. Вървя по сутрешната съботна улица и си мисля за ей такава поезия. Едно дребничко пекинезче, ме познава отдалече и се опитва да ме ухапе. Разкарвам го.
Обикновенно купувам по две кифли. Днес една. Това е едно малко павилионче, на пазара. Вътре работят три жени и един мъж.
Докато чакам, гледам тестото – бухнало и бяло. Втасало. Понякога е разрязано, понякога разточено. Голяма магия има в това наше българско тесто. Голяма поезия. Тесто! Зелените жита от нивите се разлюляват пред очите ми – пролетни и млади. Добруджански и тракийски. На педя от земята ...