То спииии лиии, пропя гласчето и кльощава детска ръчичика почука кучето по главата. Отместих я внимателно и продължих да плача. Тииии плачеш лииии, настоя малката фръцла, но не гледаше мен, а дъщеря ми. Мълчахме. Защооо не говоритеее дори на негоооо, продължи да се чуди досадното божие подобие в рокличка, безцеремонно избута ръцете ни, клекна и загали животното с оная загрижена и непохватна настойчивост, присъща само на децата. Фоайето мълчеше с тихост до белота, лампите се зъбеха на отраженията си в плочките и миришеше на дезинфектанти. Каак се каааазва, настоя момиченцето. Погледнах дъщеря си и видях, че и се искаше да убива, с безшумна, ненадейна безпогрешност. Тайга. Тайгааа, повтори като ехо дребосъкът и пак зарови пръстенца в козината, кучето бавно извърна глава към гласа ми, опита се да погледне, после се отпусна - упойката действаше яко, сякаш бяха упоили и мен, исках да говоря, не можех, исках да крещя, пак не можех, бях малка топка жал, страх и тъга. Понечих да отпъдя ходещия извор на въпросителни, но не го направих, Тайга заслужаваше чистотата на присъствието му, ние - наказанието си за егоизма и вината, молех се само да не попита: тооо ще оздравеее лииии. И продължавах да скимтя тихичко. Тогава се появи докторът. И разбрах - няма лабаво, бяхме допуснали грешката да се случва, трябваше да платим цената. Щяхме да я платим два пъти. Веднъж с присъственост, втори път с болящата проекция от невинно доверие на обичано същество, което нямаше да го има. Вече. Животното, мъжкар и в съня си, усети чужди ръце да го вдигат и заплашително изръмжа...После секундите не бяха секунди, бяха дълго, тягостно, тъжно, тежко, лепкаво, бременно с ужас и жал време. Време за умиране. В бавен каданс се въртяха сините плочки в очите ми, шкафът с инструменти и лекарства, подпухналите, детски устни на дъщеря ми, ръцете на доктора, спринцовката, гласът ми - пич, не плачи, реввам и аз!, краткият, нервен, режещ смях след думите, парадоксален и едновременно логичен с опита си да извика живота. Ръцете ни, моите, на дъщеря ми, в тях главата, тялото на Тайга, плавно отпускане, смъртта в дланите, в пръстите, плъзваща нагоре, нагоре. До сърцето. Това е, каза докторът. Вън беше мръкнало. Валеше. И нищо не беше същото. Дъщеря ми беше пораснала. Аз - остаряла.