Тъжно, но факт, нали? Винаги искаме нещо повече, а всъщност не осъзнаваме, че това нещо повече може би не е по-добро от товa, което имамe. Винаги новото, непознатото, недокоснатото предизвиква у нас интерес, то ни съблазнява и ни прави свои роби. Мислите ни са погълнати от това ново и различно нещо... Какво би станало, ако го имаме, ако го опознаем... КАКВО би се променило, ако имаме дори един миг с това ново нещо... и най-тъжното от всичко е, че това, което имаме, го приемаме като даденост, ние вече сме престанали да се борим за него... а човек винаги трябва да има цел, да бъде ловец, да преследва и завладява нова територия. И когато в един момент ни писне да сме част от нещото, което вече сме опознали, го зарязваме... Не знам и аз... Това се е превърнало в нещо като аксиома... няма нужда да се доказва, знае се...
    Обаче един ден и новите приятели остаряват и ще се случи точно това, което е сполетяло и старите... Така е и в любовта. Аз не желая да започвам нещо отначало, колкото и хубаво да е то, искам да покорявам сърцето на любимия всеки ден, всяка минута... искам да се науча какво е ценното... да успея да пресея пясъка от камъните... искам да имам един достоен за уважение живот... без да го постигам на гърба на нечие чуждо нещастие... защото в такъв случай... няма да съм щастлива, а само ще се заблуждавам. Уважението и доверието се градят с години и само за миг се разрушава всичко... От замъка, в който живеем, остава само пепел... Така е и с душите на хората... предадат ли себе си, изгубят ли себе си, всичко отива по дяволите... след това остават само парченца от миналото.
   Научим ли се да ценим себе си, ще се научим и как да живеем така, че да не нараняваме околните. Всяка страст по пътя ни рано или късно умира... загасва, колкото и силна да е... Може да унищожи всичко истинско, свято, градивно, достойно, но огънят утихва... Всяка страст може да бъде загубена, оставена на произвола, оставена да не се състои... Стремим ли се към висините на мечтите, поне ще се научим да летим... Целият живот е пред нас, не се знае какво ще се случи, но знам какво искам сега... Може след време нещата да се променят, но не и сега.
   О, да, не отричам приятно е да бъдеш обичан... да знаеш, че във всяка ситуация имаш някого зад гърба си... но на каква цена... винаги плащаш, но по различен начин... Можеш да платиш с тялото си... Но истинската цена... най-скъпата цена е душата - да продадеш душата си... И защо - за да се състои нещо, което никога не е имало шанс... Не, благодаря, не желая да ставам участник в подобно нещо... Не желая да се превръщам в една от многото... Погребваме без да сме умрели... Аз не обичам хазартните игри. Който ги обича, моля да заповяда на моето място и да играе със себе си... да заложи всичко... заради и аз не знам какво...
   Любовта е творение на хазарта... в нея винаги залагаш, но докато в хазарта можеш да платиш, за да загасиш заеми, загуби, в любовта така и не се случва това... Там няма как да спреш сърцето да тупти, няма как да не оплетеш езика си, докато говориш, или да прикриеш погледа, когато говориш на обичния човек... Но и в двете се залага - в единия случай залагаш пари, а в другия - душата си...
     И така играем, докато  не стигнем самия край, докато не загубим всичко... докато не си отидем от този свят...
     Но понякога просто не знаеш какво точно залагаш - дали чувства, дали любов, дали сърце... просто не знаеш, сам не можеш да си отговориш какво точно те привлича в хазарта или в човека на сърцето ти... Е, разбира се, разбираш, но прекалено късно... и тогава вече няма значение, оставаш за себе си всичко и следващия път се стремиш да не допуснеш същата грешка. :) Но този следващ път всъщност е повторение на предишния... Този, предният, се превръща в матрица и натам вече е ясно...