Когато нещо, или някой ни нарани - плачем. Плачем за любими хора, животни, места... И ... се нараняваме. Жестоко! До смърт! Не си даваме сметка, че нараняваме и земята! Тя е жива! Държи ни в шепи! Храни ни! Пои ни! Забавлява ни! И, когато ние се бием - тя страда! Ние я палим и не чуваме как стене от болка! Тровим я и си лягаме спокойни. Тя губи свои любими чеда : животни, растения, хора... Ние пак не чуваме как плаче. А, когато се разтресе, или изригне, тогава се сещаме за мощта И. Мощ, която тя подтиска. Пази ни.
Ей! Някой има ли уши за нейния плач? Някой съчувства ли и?
© Маргарита Ангелова Todos los derechos reservados