Красавицата и олигарха

(нещо, което не можеш да разкажеш, ако не си го видял с очите си)

Ирина държеше цигарата в лявата си ръка и с празен поглед се взираше в дупките от куршуми по тавана.

-          Буум!  - Ирина се изплаши и подскочи.

Мъжът до нея, нейния съпруг – Виктор Иванович за пореден път изпрати един куршум в тавана. Веселбата беше в разгара си.

Техни величества – олигарсите празнуваха по обичайния си начин, а Ирина се чувстваше като красиво украшение на обсипаната с ястия, алкохол и наркотици маса...

Дачата на Иванович се тресеше -  музика, крясъци, стрелба. ..

-          Елате, копелета! – извика Виктор.

-          Елате, елате! Елате да видите Машка!

Виктор Иванович поведе след себе си част от гостите на луксозния новобогаташки пир отвън. Те се мъкнеха след него като придворни.

-          Маша-а-а! Ела, Маша! – извика на огромната бяла мечка, всякаш тя можеше наистина да дойде. Нейния живот беше жалък, като този на Ирина – затворена в клетка.

Гледката въобще не беше интересна, но всеки си придаваше вид на възторг, за да не изгуби благоразположението на  Витя.

-          Кутузов! Отивай да нахраниш Маша! – извика Виктор Иванович.

Кутузов беше общински съветник в Оренбург. Тепърва мечтаеше да се издигне, някой ден да бъде на мястото на Виктор Иванович.

-          Как така да я нахраня?! С какво?

-          Я се виж какъв си ояден! – викна му Иванович. – Влизай в клетката, че ще те гръмна! – такъв си беше Витя, когато смесеше алкохола и кокаина, а  под ръка му беше любимия „Макаров”.

В цяла Източна Европа след „перестройката” по-интелигентните бандити, синовете на бившите апаратчици и величия на комунистическия режим се превърнаха в „бизнесмени”. Те си бяха обикновени бандити и празнуваха и действаха като такива.

-          Много беше тъп този Кутузов! – отбеляза Виктор Иванович докато гледаше с любопитство как огромната мечка Маша го размята и разкъсва в клетката.

-          Всеки би предпочел да го гръмнат! Този явно си мислеше, че има някакъв шанс срещу моята Маша! Хайде, бегом марш вътре да продължаваме празненството... – заповяда негово величество оръжейния търговец, кандидат-депутат, филантроп и „любител на изкуството”.

През това време Ирина беше изпушила няколко цигари и си приказваше с единствената ѝ приятелка – Наталия Сергеевна, жената на един от присъстващите новобогаташи и представител на новия държавен „елит”.

Първото нещо, което можеше да се види в Ирина бяха красивите очи – сини и дълбоки като водите на „Байкал”. След това виждаш красивото ѝ лице с правилни черти, прегърнато от буйните ѝ къдрави и златни коси. Чак след това, инстинктивно виждаш прекрасната ѝ фигура.

Ирина е бивша гимнастичка, всички други жени (тоест жените, с които ѝ се позволяваше да е приятелка – тези на себеподобните от обкръжението на Виктор) ѝ завиждаха и злословиха по неин адрес, защото за разлика от тях, тя нямаше и милиграм силикон по себе си. Беше като ангел. Обичаше музика, мода,  театър, филми... четеше книги. Интересите ѝ разбира се не бяха по вкуса на съпругът ѝ, който от сутрин до вечер се чудеше как да си похарчи парите, защото умираше от скука. Всеки, който е бил заможен, или е, знае колко е скучно това. Живота на богатите не се различава от този на бедните – само фасадата е по-красива.

-          Ира, какво ми мълчиш цяла вечер?! – показа интерес към любимата си олигарха Витя.

-          Мълчанието е злато. – отвърна с иронична усмивка Ирина и дръпна от цигарата си – „Парламент”.

В следващия момент устата ѝ вече беше разбита, от алените ѝ устни течеше кръв.

-          Не ми се прави на умна! Много изтънчена ще ми дойдеш! Знам какво искаше да кажеш, пак ме критикуваш, на мен така ми харесва да се забавлявам, разкарай се оттука... – закрещя ѝ Виктор Иванович и я „подхвърли” на един от охранителите си.

-          Закарайте я вкъщи... да не ми е пред очите, че...

Виктор Иванович се втренчи в огромната купчина кокаин пред него и зарови лицето си...

-          Хайде, наздраве, кучета такива! – изкрещя видимо ободрен.

Виктор Иванович празнуваше „самоубийството” на най-големия му конкурент в оръжейния бизнес – Сергей Петрович. Петрович беше намерен мъртъв в кабинета си малко по-рано през деня. Въпреки че беше левичар, пистолетът, произвел изстрела в слепоочието му беше в дясната му ръка. Но разследващите нямаха нужда от задълбочена работа – „самоубийство” и толкова. Случая е приключен.

Освен съпругите на мъжете от обкръжението на Витя, Ирина имаше още един приятел – Саша – нейния охранител, шофьор, носач на багаж и въобще „момче за всичко”, което Виктор Иванович беше наел за нея.

Саша беше рядко (за средите, в които е) възпитано момче. Имаше голямо сърце, надяваше се някой ден да се издигне. „Всеки почва отнякъде”, казваше си често, докато подхранваше илюзията, че има шансове един ден да бъде богат и влиятелен „бизнесмен”. А неговото начало беше тъжно – това да е шофьор на красивата съпруга на Витя за него си беше „връх”.

Беше талантлив боксьор. Баща му - честен работник, а майка му – домакиня. Живееха бедно, но семейството му беше добро. През 1990-те обаче на Витя му писва да гледа как някои грабят с пълни шепи, трупат милиони и изживяват „капитализма” на луди обороти. Тогава спря да се боксира и стана част от ударна бригада, премести се в Москва, в крайните части на града. Тогава последва първия арест, първата присъда, първия път в затвора...но си беше добро момче.

Затова в негово лице Ирина виждаше единствения нормален приятел, който имаше. Пред съпругът ѝ, Виктор Иванович, се държаха като „работодател” и „подчинен”, но насаме си говореха свободно, като приятели – каквито всъщност бяха.

-          Добре ли си, Ирина? – попита Саша, когато спряха на един светофар.

-          Виждаш... – отговори лаконично Ира и наведе лицето си от неудобство.

-          Хайде да минем през някоя аптека, преди да те изпратя у дома, както нареди господин Иванович. – предложи Александър.

-          Няма нужда. Искаш ли малко? – попита Ира и извади красива метална кутийка, дъното на която беше огледално – покрито с бял прашец и се приготви да смръкне със сребърната тръбичка.

-          Не, Ира, не искам, по-добре и ти ги зарежи тия’ работи...  – отговори със загриженост Саша.

Ирина знаеше какво чувства Саша към нея. Тя, като всяка жена, по се владееше и не се издаваше много-много, въпреки че и на нея ѝ личеше. Виктор Иванович, разбира се, въобще не подозираше – той вече беше сигурен, че е опитомил Ирина, че вече окончателно е негова собственост и никога не би погледнала друг, защото знае какво ще последва.

-          Слушай, Саша. Защо не си намериш някое момиче? Все сам ли ще стоиш...като куче.

Саша се позамисли и отвърна с шеговит тон:

-          Те, жените, днес са едни...по-добре сам да си стоиш!

Стигнаха до къщата и Саша побърза да излезе пръв, за да отвори вратата на Ирина.

-          Винаги го правиш, но защо? Защото е част от задълженията ти, или защото смяташ, че така трябва? – Ирина зададе поредния интересен въпрос. Тя е от онези интересни събеседници, които винаги говорят точно, кратко и ясно и задават интересни въпроси, на които често се чудиш как да отговориш.

-          Стига, Ирина... – Саша не знаеше какво да отговори - и в двата случая беше в тъпа позиция – или няма да се държи професионално, или ще пренебрегне нея, жената, в която тайно е влюбен.

Ирина се усмихна, за да му даде знак, че много добре знае в каква ситуация го е поставила. Но това е нищо! Най-забавно беше, когато го правеше пред Виктор Иванович. Тогава грешния отговор, а често всеки отговор беше такъв, можеше да му струва дори и живота...

Всички приятели на Александър му повтаряха да не се занимава в никакъв случай с Ирина Ивановна. „Не е за твоята уста тази хапка!” – припомняха му скромното му положение и най-вече за кого е омъжена.

-          Саша, знаеш ли какво прави лъвицата, когато е разгонена? – попита Ирина докато Саша вече почервеняваше от срам.

-          Когато се разгорещи лъвицата си намира партньор и го правят по четиридесет пъти на ден! Четох за един случай, при който двойка лъвове са правили секс над сто пъти в рамките на 24 часа. И знаеш ли кое е най-хубавото? Лъвицата може да има повече от един партньор! – изчете кратка лекция на посрамения си шофьор Ирина, докато му се усмихваше лекичко, толкова, колкото да се покаже малка част от красивите ѝ снежно бели зъби.

-          Хоп, ето! Готово! – Саша се престори на разсеян и продължи да си върши задълженията – отключи вратата и вкара багажа на Ирина в огромната къща.

-          Саша, сипи по едно уиски. – Помоли Ирина, но с такъв тон, че да бъде ясно: нейното желание е закон...

-          Ще ти сипя, но си тръгвам, не мисля че е удачно да пия в твоята компания, Ирина – каза Саша с обичайния си спокоен и равномерен тон.

-          Саша, Саша...страх те е от кака ли?

„Лъвицата” Ирина беше на 35 години, а Саша на 27.

-          Е, добре, какво толкова...едно питие. – каза Саша и отиде зад бара.

-          Какво уиски искаш, Ира?

-          „Далмор”.

Саша взе две чаши, кофичката с лед и бутилката 50-годишен „Далмор” – най-хубавото уиски, което някога ще пие в живота си и едва ли ще доживее неговата възраст. Бутилката струваше $11 бона, но Витя разбира се се беше сдобил с цяла партида по много по-изгоден начин. Важно правило, за да си богат: никога не плащай - това е само за бедняците.

-          Ела, седни... отпусни се, какво си се стегнал така. – опита се да го предразположи Ирина, но всъщност го притесни още повече.

-          Сега ще те науча как се пие уиски...

-          Това тук се казва „on the rocks” – каза Ирина, докато пълнеше уискито си с лед.

-          Саша беше скромно момче и въобще не знаеше подобни работи, той беше зает с мръсотиите, които върши, за да оцелее в града, в който средната класа са милионери – града герой – Москва.

-          Подложи си нещо под уискито, никога не го слагай директно на масата. – допълни Ирина и му се усмихна.

Ирина пусна музика. Саша не знаеше кой е композитора, но му харесваше класическа музика – и той не разбираше защо, даваше си сметка, че не се вписва в образа му на „лошо момче”.

Саша бързаше да изпие уискито си, за да може да си тръгне, чувстваше се много неудобно. Знаеше, че няма работа в къщата на Виктор Иванович. Той беше „шофьорчето”. Веднъж Ирина го помоли да спрат по пътя, за да помогнат на някакъв уличен пес, който лежеше блъснат на шосето. Закъсняха и това ядоса мъжът ѝ много. Разбира се, Саша обра пешкира. В един друг случай пък Ирина беше адски разгонена и го помоли да я закара до някакъв нейн приятел и да я изчака. Имаше на разположение не повече от двадесет минути – само толкова можеше да си позволи да закъснее. Когато Саша я откара при Витя не си и помисли да я издаде. Пак обра пешкира, но по-гадно му беше, че Ирина е правила секс с някакъв друг.

-          Слушай, Саша. Чуваш ли?

-          Какво? – попита очудено той.

-          Ела по-близо. Сега чуваш ли?

-          Не, нищо не чувам, Ира... май е време да си починеш.

-          Ела по-близо, не ям хора! – каза Ирина и направо го дръпна за ръката.

-          Слушай сега внимателно!

-          Пак не чувам нищо... – каза с неудобство нейния шофьор.

Ирина взе дистанционното и спря музикалната система.

-          Забравил си явно. Ти си добро момче, зает си...

-          За какво говориш, Ирка? – попита Саша.

-          Ами, сигурно отдавна не си бил с жена...

-          Не чак толкова, но...пак не разбирам – какво трябва да чуя?

-          Не чуваш ли, че съм възбудена?! Заслушай се... в тишината ще чуеш как дишам.

Саша знаеше какво иска Ирина, той също го искаше, но рискуваше живота си, а Ирина просто щеше да изяде поредния здрав пердах от мъжа ѝ и все пак щеше да оживее.

-          Не бъди страхливец, Сашка! – каза Ирина, погледна го право в очите и сложи ръцете си на бедрата му.

Саша зарови ръце в красивите ѝ коси.

Косите... кой не е заравял главата си в гривата на някоя красива жена и не е искал да заспи завинаги в тях...

Ирина стана и свали красивата си рокля...

-          Какво е това, Ира?! – попита Саша удивен.

-          Това тук, Саша, са гърдите ми. Това са бедрата ми – обикаляше с красивите си пръсти тялото си Ирина...

-          .... а това тук, мили Сашка, е моята ВАГИНА. И знаеш ли? ВЛАЖНА Е! И повече не може да чака!

Саша беше безпомощен пред красотата ѝ. Но виждаше нещо, което беше опетнило тази красива жена и нейното тяло...

-          Попитах за тези синини, Ирина... как ги получи?

-          Отблъскват ли те? – попита с тъга Ирина.

-          Не, не ме отблъсква нищо в теб, неприятно ми е, че търпиш това...

Ирина седна до приятеля си, запали един „Парламент” и започна да обяснява.

-          Станал е пълен извратеняк... постоянно ме изнасилва, бие ме дори с колана си, ругае ме...

Една сълза се изплъзна от красивото ѝ око по лицето...

-          Хайде, оправяй се и си тръгвай. – нареди Ирина.

Саша облече блузата си набързо и погледна Ирина.

-          Нали не съм те обидил... извинявай. Ще тръгвам, лека нощ!

Ирина го погледна както никога и отпи от чашата си.

-          Лека нощ. – отвърна с хладен тон, от учтивост.

Ирина продължи да смърка кокаин и да пие уиски. На два пъти се самозадоволи с другия от малкото ѝ приятели в живота – вибратора.

Накрая се умори и изгълта шепа хапчета – „Ксанакс”.

Заспа леко, но без да забравя какво я чака утре – нейния съпруг, Виктор Иванович, ще се прибере след пиршеството в подмосковието... а толкова ѝ беше спокойно, когато го нямаше. Дори предпочиташе да ѝ изневерява с други жени, но да не е вкъщи...

-          Ставай, курво! Сега ще видиш! – тези крясъци оглушиха къщата около 10 сутринта. Виктор си беше вкъщи и далеч не се прибираше с клишираната реплика от холивудските филми: „Скъпа-а-а! Прибрах се!”

В следващия момент, за да се събуди по-бързо Виктор я удари със всичка сила в ребрата. Ирина не издаде и звук.

-          Сега ще видиш, курва такава!  - каза Виктор и си свали коланът.

Виктор Иванович дори я отви, за да не я предпазва одеялото.

Удари няколко пъти, но Ирина не помръдна. Тогава Виктор я вдигна от дивана и я хвърли на земята.... изрита я – нищо.

Тогава Виктор осъзна, че Ирина се е задушила в съня си – често се случва, когато прекалиш с успокоителните и алкохола. Най-вероятно си е глътнала езика и не е могла да се събуди, за да поеме въздух. Всъщност, нямаше значение...

Тогава Виктор Иванович, който беше заварил двете чаши от уиски на масата, както и тениската, която Саша бе забравил снощи в къщата, а Ирина беше прегърнала без да е в състояние да се сети, че трябва да я скрие, осъзна следното: Има два трупа.

Единия ще отиде на дъното на някоя река, вързан с тежести. Другия, този на съпругата му, ще бъде погребан по всички православни обичаи. На погребението ще присъстват целия „елит”, цвета на новобогаташка Москва. И нито една приятелка на Ирина, защото тя нямаше такива. Само родителите ѝ.

Е, така или иначе след като Ирина е мъртва вече нямаше да има нужда от Саша, нейния шофьор...