Светът е толкова объркан... Тъкмо мисля, че го разбирам и съм част от него, в следващия миг се чувствам толкова самотна и отдалечена от всичко ставащо, че се чудя дали съм жива или неусетно съм отишла на някое по-красиво място, от което няма връщане, но който е попаднал там, се моли никога повече да не стъпи на Земята... "Животът е хубав"... Често чувам този израз и се опитвам да си го втълпя по всички възможни начини. Ето, разхождам се и виждам дечица. Те нежно си играят, не говорят, а направо чурурикат. И колко е хубаво всичко, свързано с тях. Колко са беззащитни и добрички. Но в същото време си мисля: " Те са щастливци. Мънички ангелчета, облечени в красота. Ами техните събратя по домовете за сирачета? Дали и те са истински щастливи? Колко топлина могат да им дадат „лелките" или възпитателките, които имат и свои проблеми и невинаги могат да откликнат на ранимата детска душа... "Продължавам да се разхождам из „прекрасния" свят. Виждам влюбени. Нежност и романтика лъха от тази наша среща. Те се обичат, явно е. Заедно са от доста време. Всичко изглежда нормално и даже адски истинско. В същия момент забелязвам, че момчето, целувайки момичето, гледа в друга посока и мислите му сякаш не са тук - на мига, а витаят някъде далеч в пространството... при някоя друга - „поредната единствена". Изведнъж красотата изчезва. Момичето е заслепено, то не разсъждава трезво, за него няма нищо по-логично и истинско от любовта. Но тази любов е осквернена, опетнена, мръсна... Това е любов без бъдеще и без „красив финал".

Обръщам глава и продължавам. Търся красотата на света и искам на всяка цена да я намеря. Срещам възрастни хора, седнали на пейката в парка. Привидно, те са добре. Говорят си приятелски, спорят по политически въпроси, прозяват се и сякаш всичко е както трябва да бъде. Но видимо е едно нещо - болката и тъгата в очите им. Младите са в чужбина, защото нямат алтернатива да останат в България, нямат бъдеще и достойна реализация... А самите пенсионери не могат с нищо да им помогнат, защото те самите едва преживяват от скромните си пенсии, макар и увеличени с няколко процента! Ха-ха! Колко мило и хубавко... С това увеличение могат да градят бъдещите си мечти за едни по-прилични старини! Похвално! Но не искам повече да се задълбочавам, продължавам смело напред! Трябва да разбера защо животът е красив! Виждам бездомно куче... То ми се радва, върти опашка, квичи... Чака да му дам нещо да хапне, а когато се нахрани, просто тръгва след мен. Аз за него съм спасител от самотата, глада, жестокостта на хората към едно беззащитно създание. Кучето ми вярва и сякаш е щастливо. Но дали наистина е така? Какво щастие може да изпита едно гладно същество, измъчено, отритнато и пренебрегнато, сякаш е виновно, че диша, че съществува... Не! Място за щастие тук няма и няма и да има. Красиво ли? Грозно изглежда всичко това, срамно и пошло... Но нека не съдя прибързано, все пак имам мисия - да намеря красивото в живота, неговият чар и ефирност. Вървя нататък... Виждам хора, много хора... Какво ли правят!? Изглеждат много ядосани и протестират. Опитвам се да разбера за какво? И е ясно едно - за пари, за достойно заплащане. Нима има цена човешкият труд? Да, има, определено, но тя не е реална в нашия свят. Красота ли лъха от виковете на хората, от сблъсъците, от болката в очите и в сърцата... Не виждам красотата! Да не би да ослепявам или просто ставам пасивна към всичко случващо се!?...

И накрая решавам - красиво няма в човешкия съвременен свят! Нека се докосна до природата. Там е истината! И отивам в парка. Трябва да намеря красотата на живота, не мога да се върна у дома, без да съм се докоснала до нея. Но какво виждам в парка? Черен облак!? Нима ще вали? Но нали е слънчево... Какво е това черно петно над мен? Профучава кола с бясна скорост, задъхан автомобил... Това ли било?Никакъв облак не е черното петно, това е просто СМОГ!Красиво, нали? И природата е омаскарена. Изобщо, питам се, има ли аспект от нашия живот, който да не е омаскарен, на който да не е посегнато? За съжаление, не ми се изброява колко още „красиви" неща мога да видя, ако продлъжа разходката си. Но има ли смисъл? Не мисля... Красотата на живота е само мираж, блян, с който се избавяме от сивотата на ежедневието и се опитваме да си представим нещо по-стойностно и по-ценно от задоволяване на човешките ни нужди... И остава само да пофантазирам, отпусната на мекото кресло и мислейки за бъдещето в розово... Ще постигна красотата в сънищата си! Е, поне е нещо...