Светът е толкова объркан... Тъкмо мисля, че го разбирам и съм част от него, в следващия миг се чувствам толкова самотна и отдалечена от всичко ставащо, че се чудя дали съм жива или неусетно съм отишла на някое по-красиво място, от което няма връщане, но който е попаднал там, се моли никога повече да не стъпи на Земята... "Животът е хубав"... Често чувам този израз и се опитвам да си го втълпя по всички възможни начини. Ето, разхождам се и виждам дечица. Те нежно си играят, не говорят, а направо чурурикат. И колко е хубаво всичко, свързано с тях. Колко са беззащитни и добрички. Но в същото време си мисля: " Те са щастливци. Мънички ангелчета, облечени в красота. Ами техните събратя по домовете за сирачета? Дали и те са истински щастливи? Колко топлина могат да им дадат „лелките" или възпитателките, които имат и свои проблеми и невинаги могат да откликнат на ранимата детска душа... "Продължавам да се разхождам из „прекрасния" свят. Виждам влюбени. Нежност и романтика лъха от тази наша ср ...