Има една позабравена антивоенна песен. На английски заглавието е Where Have All the Flowers Gone, а немски тя е Sag mir, wo die Bumen sind. Изпята е от безброй световно известни изпълнители, чиито имена днес едва ли говорят нещо на масовата публика. Джоан Баейз, Нана Мускури, Вики Леандрос, Крис де Бърг, Марлене Дитрих, Удо Линденберг са само част от тях.

   Сетих се за тази песен, тя дори натрапчиво звуча в главата ми днес, 9-ти март, пътувайки по коренно различните от вчера софийски улици. Ако вчера безброй масички и сергии бяха изнесени навън, и сумати народ се бе преквалифицирал за един ден в улични търговци, то днес няма и помен от тях. И си зададох въпроса „Къде изчезнаха всичките цветя от вчера?“ Та снощи по тъмно тези маси и сергии все още бяха претрупани с една вакханалия от цветове и зеленина. И не само в центъра на София, а и по крайните квартали, през които минавам на път за вкъщи. В кофите за боклук ли отидоха или по домовете на търговците? Да беше зарзават, разбирам – ще го отнесеш и ще го хрупаш цяла седмица. А то цветя. Освен за мимолетна красота или още по-мимолетен жест на любов и внимание, за друго не стават. Стават и за тор, но кой ще се занимава с тяхното събиране, смилане, сушене, пакетиране и прочие трудоемки операции? Като казах „тор“, се сещам за онази незабравима реплика на Тодор Колев от „Опасен чар“ – „Парите са тор, от която израстват красиви цветя“. Покрай празника е точно наобратно – Цветята са тор, от която израстват пари, но това е друга тема…

   Продължавам да се питам – къде са цветята? И продължавам да намирам отговори. Не, не истински отговори, а измислени отговори, такива, които не се случват сега, а и едва ли някога ще се случат. Ето представям си – търговците от една улица или площад теглят жребий и късметлията натоварва на колата си всички изостанали цветя и ги откарва в най-близкия старчески дом. Там ги подарява не само на бабите, но и на малцината оцелели в надпрепускването с живота дядовци. А възрастните хора плачат от умиление... Или пък ги носи в някое сиропиталище. О, да, сега те не се наричат така. Наричат ги „Центрове по приемни грижи“ или „Домове за временно настаняване на малолетни“. Името няма значение. Важно е какво биха направили цветята за тези деца! Биха ги зарадвали. И биха послужили за модел на натюрморти. Поне три дни те ще могат да рисуват цветя, гледайки ги. Ще научат и имената им. Ще се научат, че се и подаряват. И ще станат по-добри деца. А някой ден ще станат и по-добри граждани на таза страна… А защо някоя и друга кофа с цветя да не отиде в общежитията с мигранти? Скандално ли ще прозвучи? Със сигурност между тях има хора, които ще оценят подобен жест…

   Но не. Цветята просто изчезват. Вероятно отиват в кофите за боклук. От там в буклукджийските коли и после на бунището. Представям си малко циганче как се рови в камарата с боклуци и измъква пластмасови бутилки от вода, кофички от кисело мляко и други опаковки. И изведнъж – о, чудо! Попада на цяла камара букети. Карамфили, рози, лалета. Повечето са ошмулени, смачкани и пречупени. Но ето, че измъква една недокосната и съхранена роза, запазена от своите смачкани посестрими! Циганчето я помирисва, а после си радостен вик я носи и поднася на уморената си майка. Е, поне един човек е доволен, поне едно цвете е било полезно. Ако изобщо това, което си представям, се е случило или ще се случи…

   Онази натрапчива песен, тя продължава да звучи в главата ми. В нея се разказва за изчезналите цветя, за изчезналите момичета, за изчезналите мъже, за гробовете на войниците, за израсналите върху тях цветя. И ми хрумва, че не е нужно да чакаме 2-ри юни. Купища цветя вместо да отидат на бунището, могат да бъдат положени под паметниците на падналите за България. Знам, че днес едва ли ще стане. Или пък догодина. Но някой ден, след някоя и друга година, знае ли човек? Толкова много цветя! Защо просто да изчезват?...