Да пиша ли за него? Не, по-добре да чета… Отварям една книга, после втора, трета, чета някакви далечни епитети. Едни го сравняват с бог, други се опитват да бъдат безпристрастни – никой обаче не го обижда, иронизира или осмива. Той явно е свръх любим, свръх българин.
Дали Вазов е виновен за този образ?
Дали ние искаме да имаме един напълно идеален човек?
Дали сме достойни да го разберем?
Това са все въпроси, които нахлуват в моята глава преди деветнайсети февруари. Всъщност, най ми харесва пиесата на Стефан Цанев, защото тя може би донякъде отговаря на тях. Може би единствено там е представен като обикновен човек с необикновена мисия.
За съжаление в последно време историците убиха романтиката. Преди знаехме, че делото му започва от църквата и завършва пак от нея (попът, който го предава), но сега вече не е така, вече нямаме тази цикличност. Приказката, разбира се, е все така омайваща и аз дълго време не успявах коректно да пиша за него, омагьосан от нея. Сега обаче се поразреди мъглата ...