Казват, че личното щастие е наша отговорност, наша мисия, не можем да чакаме някой да ни ощастливи. Как да бъдем щастливи за мнозина от нас остава тайна. Понякога откриваме щастието в това да сме свободни без хора, които да ни казват какво да правим. Сякаш напътствия от този или онзи са ни излишни и същевременно като част от нашето щастие е и това то да бъде споделено с някого, а понякога, за да сме щастливи ни трябва някой конкретен човек. Странна дилема. До къде ни трябва лична свобода, за да правим нещата, които обичаме и искаме и доколко съобразяването с някой любим и скъп за нас човек е определящо, за да сме щастливи. Честно казано балансът в случая според мен е труден.
За себе си избирам личното ми щастие да не зависи от него, от нея, от тях, от който и да било. Личното щастие не винаги се измерва от това с колко души си го споделил, а дали го изпитваш и му се наслаждаващ, защото има голям брой хора, които са обградени от наистина любими и близки на сърцето им хора, но пак не се ...