Липсваш ми. Няма да казвам колко. Ти това го знаеш. Но ти казвам, че дори след толкова време, това си е все още факт. Казвам ти го с риск да разголя душата си пред теб и да загубя и малкото гордост, която ми е останала.
Но.
Казвам ти го, знаейки че от това няма да произтече нищо. Така както не произтича нищо от желанието ни да спрем хода на времето.
Като си помисля само, ти по някакъв начин винаги си ми липсвал. Липсваше ми преди да те срещна, заради незавършения вид, който имах. А после, пак и отново ми липсваше понеже толкова много те чаках, че когато се появи не успях да осъзная, че най-сетне си тук... Липсваше ми, когато бях до теб, защото все не ми достигаше, защото постоянно мислех за теб, като за нещо, което никога няма да е мое, колкото и силно да го искам... защото усещах обречеността на любовта ни как тече в нас, така, както всички живи организми носят генетически в себе си - заложената продължителност на своя живот, още преди да са се родили..
Прегръщах те нежно, без да подозираш колко сила влагам в това обвързване, очаквайки всеки миг да изчезнеш безследно... "Аз никога не съм докосвал нещо толкова нежно и изящно като теб" – ми каза ти. И... после наистина изчезна, дори не разбрах как. Защо позволи да си отидем?
"Аз се предавам, защото това ще ме убие... ако ни е писано да сме заедно, значи ще бъдем. И никой няма да може да промени това?..." Но ние не сме заедно, скъпи мой! Защо след като не ни е било писано трябваше да се случи? Помниш ли, беше ми казал, че искаш да бъдеш този, който ще ми обяснява нещата? Обясни ми ги... защото Нещата плачат... защото плачат Нещата... защото в момента само усещам липсата ти, но не искам да я осъзная. Страхувам се, че в момента, в който това стане, ще се изтръгне цялата ми същност и тя ще бъде новата ми липса.
Липсва ми всичко твое: очите ти, усмивката ти, ръцете ти, гласа ти... просто самото ти присъствие... липсва ми това, което пораждаше у мен - ти ме караше да се чувствам красива. И продължава страданието, не само заради мен, но и за това, че те няма... а правеше целия свят толкова красив... а можеше да направим още толкова много неща, а можеше да ти дам още толкова много от себе си... можехме да бъдем съвършени...
Но сега аз просто трябва да съхраня себе си, за да съм такава, каквато бях тогава, когато ти ме видя за първи път... И кой знае, може би някой ден ще имам шанса да те срещна отново. В някой красив пролетен следобед... някъде там... и всичко ще продължи оттам, откъдето беше прекъснато... като след пробуждане... Ти може би няма да изглеждаш така, както сега. Но аз ще те позная, защото вече те познавам. Веднъж вече те докоснах, веднъж вече те имах, въпреки, че тогава не го осъзнах. Просто се изплаших... толкова ли е ужасно това, че не се прощава?
Затварям очи... тъгувам по теб... Слънцето гали косите ми... напомня ми, че има свят, в който аз и ти сме заедно, понеже така е било писано, защото създадени сме били да бъдем едно... и това е естественото ни състояние.
Отварям очи... пак ми липсваш, но не толкова. Осъзнавам липсата ти без да губя от същността си. Аз и ти продължаваме да Бъдем. Това, че не те виждам, не значи, че общуването е спряло. Има и други начини любовта да достига до човека... понякога израз на любов е дори самата мисъл. А кой би могъл да породи у мен такива мисли, ако не ти? В мен си, сякаш съм те вдишала като глътка свеж въздух... потекъл завинаги в клетките ми... и ето, че вече няма как да се отделим, сраснахме се необратимо –
въпрос на време
е
да науча
как точно достига кислорода
до малкия ембрион…
За какво всъщност говоря…
за лутането от единия край до другия
от…
единия
… до другия
толкова бавен е процеса,
отстрани изглежда спрял
НО НЕ Е…
Това е лудост!
Ето, че сега наистина трябва да съхраня себе си... за да спася теб. Липсваш ми... но това са само думи... и аз няма да се поколебая да те пожертвам... няма да те спра! Няма да пресека твоя път. Няма да направя нищо за да те върна! Не е от гордост! Ти просто не можеш да си тръгнеш, защото никога не си идвал, ти винаги си бил тук. Знам, че и ти постъпваш по същия начин... "Ние толкова много си приличаме, само дето ти си жена, а аз мъж...". Но виждаш ли, скъпи мой, този свят беше просто недостатъчен за теб и мен...
Търси ме! Не се отказвай от мен...
Аз вървя... И нека думите ми осветяват пътя напред... към другия, към следващия живот...
към...
теб!
© Мойра Todos los derechos reservados
Много силно...много,красиво е!
Може би те разбирам, Мойра!
Това просто трябва да ти се случи - в противен случай...просто няма как да го напишеш!!!
Благодаря!