Какво може да каже един човек на петнадесет години за любовта и раздялата?! Може би десет години по-късно същият този човек вече ще знае доста повече по този въпрос, преминал през разочарованията, следващи любовта би бил по-нещастен или по-щастлив. Това, което не можем да пропуснем обаче е именно минаването по този път. Някои вярват в любовта от пръв поглед - вечна и всеотдайна, която идва, омагьосва те и трае до края на живота, но това за съжаление е и си остава само един прекрасен сюжет за приказка или филм. В реалния живот след "голямата любов" идва "голямата раздяла", която за добро или за лошо връща сърцата и разума ни към шокиращата реалност.
  Много писатели са писали романи за любовта и раздялата. Много поети са съчинявали хиляди поеми по същата тази тема. Много музиканти са композирали и много художници са рисували... Казват, че най-прекрасното изкуство се ражда от най-голямата болка, но през какво ли преминават творците, за да сътворят прекрасните си произведения? Любовта и раздялата не са теми, по които може да се пише заедно. Може би трябва първо да опиша моята гледна точка за едното, а после за другото и на края да ги съпоставя като две неразделни части от живота на всеки човек.
  Любовта като цяло е нещо хубаво. В медицината го описват като пристрастяване, но може би това е най-правилната дума, която да опише чувството, което всички познаваме. Преминаващо през бурни емоции, душевни болки, щастие, омраза, ярост, красота, нещастие и какво ли още не, това чувство ни кара да се променим завинаги. Казват, че човек се влюбва истински само веднъж в живота си, но колкото и любови да преживеем ние минаваме през тях по един и същ начин. Мислим си, че след всяка сме станали по-силни, обещаваме си, че повече никога няма да позволим това да се случи, но то се случва и истината е, че всяка следваща любов не само, че не е по-лесно преодолима, колкото и да сме подготвени, но и идва с все по-голяма сила и връхлита върху нас с безмилостен трясък. Завихря ни. Съживява ни и същевременно с това ни унищожава. Дава, но и взима. Общо взето любовта е нещо, с което свикваш да живееш и се примиряваш. Нещо, което не можеш да контролираш и да опитомиш. А раздялата... тя е нещо, с което се сблъскваш и просто преживяваш. Ужасна, страшна, опустошителна, безкрайна и задушаваща, отнемаща всичко, погазваща дори гордостта. Колкото и думи да напиша, както и да се опитвам да опиша раздялата, пак няма да мога да изкажа това нелепо чувство, което поражда тя. Вярно е, че разбираме колко обичаме някого едва, когато го загубим, но дали наистина раздялата е нещото, което ни кара да оценим истинската сила на любовта?
  Губим и печелим. Влюбваме се и се разделяме. Преживяваме и преодоляваме. И всичко се случва независимо дали го искаме или не. Истинско изкуство е да можеш да се справяш с приумиците на любовта, както е истинско изкуство да успяваш да живееш с болката. Едва ли има някой, който да го е овладял и едва ли някога ще има такъв човек, но ние живеем и се усъвършенстваме дори в това изкуство - да се влюбваме и да се справяме с болката от раздялата. Времето не лекува. То само омекотява и притъпява чувствата. А сълзите... те спират и изсъхват. Отмиват като дъжд и се изпаряват. Изчезват... Една приятелка беше казала: " Не е нужно, когато обичаш да си толкова щедра, защото ставаш роб на своите фантазии. Просто се наслаждавай на хубавите мигове. Като свършат - ги нарисувай отново... ".