Някога, много отдавна, когато бях около 12-13-годишна и се събудих за живота, избрах да вървя по Пътя на любовта. Не знам защо. Не знам дори как го реших. Усетих пътя в себе си и тръгнах.
Усетих, че любовта е свобода. Наследих я от баба. Тя не ме научи на нищо практично, но ми показа какво е да летиш. Нищо да не искаш и да се чувстваш добре. Нищо да не чакаш и да се чувстваш добре. Усещането за безвремие е шеметно. Усещането за тишина, в която всичко съществува и изчезва. Усещане, че си и не си едновременно. В момента, когато политаш, всичко спира.
Ти и тишината.
Ти и радостта.
Светът и очите, които го виждат. Нищо друго.
Светът и радостта да виждаш.
Тишината е скрита в очите на родопските жени. Не я чуваш веднага, но я виждаш. В начина, по който те гледат, без да те погледнат. Тя е в онзи поглед, с който те посрещат и изпращат.
Любовта.
Тя е право на избор.
Право да бъдеш, без да те определят чужди реалности.
Да тръгнеш и да рискуваш, без да чуеш заветното: "Спри, защото е..."
Тя е само: "До теб съм, когато е..."
Избрах път, който всъщност е многопосочен. И във всеки миг мога да свия накъдето искам, накъдето чувствам...
26.02.2010.
© Милена Иванова Todos los derechos reservados