Помниш ли очите му?...

Помниш ги, разбира се. Помниш ги по-добре от твоите собствени даже. Та нали толкова пъти вече, толкова отчаяна и търсеща си се вглеждала в тях, изпълнена с болезнена надежда да откриеш в тях... какво? Отражение на собственото си неизречено очакване. На собствената си страст. И винаги, винаги с ясното съзнание, че той никога няма да е напълно, докрай, изцяло твой. Защото принадлежи на друга може би.

Той не е Любовта ти. Той е Страстта ти. Онази страст, която в негово присъствие те превръща в нещо тотално различно. Различно от теб самата. Нещо диво, опасно, красиво. С него ти цялата си мрачно сладострастие и задъхана, тревожна нежност. Ти си мръсницата, от която на глас се възмущаваш, но дълбоко в себе си се възхищаваш и й завиждаш до крясък. Той отключва демоните в теб, когато е наблизо, под булото на нощта, за да ги затвори обратно с изгрева.

Той е мъж, когото никога не си имала истински, но пък си го пожелавала като нищо друго. С него сте не просто две различни планети, а две Вселени. Защото, както беше казал някой, „сексът не е повод за запознанство”.

Той не се интересува от теб извън рамките на онези няколко часа, но за сметка на това през тези часове ти си абсолютната пълновластна богиня в неговия свят. И някак си така се получава, че той знае и най-мръсните ти малки тайни – дори онези, които сама от себе си криеш. Познава тялото ти по-добре от теб самата. Познава ума ти.

Иначе почти не говори. Нямаш представа щастлив ли е, когато не е с теб. Със семейството си, с работата си, с живота си, когато сте далеч един от друг. Дали докосва жена си така, както докосва теб? Знаеш, че не. Съпруга, приятелка, любима не се докосва по този начин – би било твърде вулгарно. Не. Така докосваш само онзи, когото не можеш да имаш по друг начин и в друго време освен тук и сега.

Той е твоята най-ревниво пазена тайна. Твоето убежище. Нишата фантазия, която те спасява от озъбената сивота на ежедневието. За него не си споделила и на най-близките си приятелки. Не, не че някоя от тях ще те предаде – просто ти харесва да си играеш с мисълта за малкия си сладък грях.

Може би все пак някога сте били гаджета. Много, много далечно някога. После животът ви е повлякъл в различни посоки, само за да ви срещне отново, но вече ужасно късно. Той е момчето, с което си посрещала толкова изгреви! Толкова безсънни нощи сте изкарали без да усетите как времето се плъзга покрай вас! Толкова неща си му споделяла!... На него звънеше посреднощ, когато не можеше да заспиш, само за да го питаш как е. Той те прибираше пияна и разплакана вкъщи, след поредната провалена връзка. Той ти казваше, че ще успееш, когато всички други ти казваха да се откажеш, защото е твърде трудно. Той беше единствения, който те посъветва: „Живей сега! Живей преди да си се уморила!”

И ти правеше точно това – живееше. А когато се умори – той пак беше някъде наблизо. И тогава го откри. Тогава за пръв път може би наруши правилата. Собствените си правила! Тогава за пръв път избяга от себе си, за да преоткриеш онова свое Аз, което мислеше, че си изгубила безвъзвратно някъде по пътя на годините. И си спомни какво е някой да запали кръвта ти само с връхчетата на пръстите си. Само с поглед дори!

С него се чувстваш толкова добре! Толкова... някога! Забравяш времето, забравяш проблемите. Спираш да мислиш за одраните колене на децата, за неплатените сметки, за шефът-егоцентрик... С него си жива! Млада! С него си способна да разцепиш света, ако поискаш! С него няма „вчера” и „утре” – има само „сега”. Той ти връща онова, което и Бог не може да ти върне – лудостта на младостта. Връща ти способността да рискуваш, да желаеш, да преследваш целите си с типично детска неотстъпчивост и жестокост. Връща ти усещането, че – да! – можеш утре да избягаш от всичко и от всички, хванала го за ръка. Разбира се, че няма да го направиш, но е толкова хубаво да си въобразиш поне за миг, че...

Никога не ти прави подаръци, нито пък ти на него. Нямате право. Никакъв знак не бива да остава, никаква следа. Нищо, способно да застраши онзи живот, който живеете, когато прекрачите извън прага на спалнята, в която сте се срещнали. Не си му казала обаче, че все още пазиш плюшената играчка, която ти подари преди години, докато се шляехте из града след училище. Тя е машината на времето, която те връща към собственото ти минало, когато си била... по-щастлива? Не. Ти и сега си щастлива. Но тогава някак си... е било по-пълнокръвно, по тийнейджърски наивно и ценно. И само той успява да ти върне това усещане.

Все още имаш номера му, но не помниш откога не си му се обаждала. Сега е негов ред, а сърцето ти прескача по няколко удара, когато видиш поредното съобщение. Знаеш – то е увертюра към поредното малко бягство от реалността.
         Всеки път си тръгваш с твърдото намерение: "Никога вече! Не е честно!". Но се връщаш. Гузна. Търсеща. Копнееща. Отново "за последен път", защото утре... никога вече...

Просто секс!

Дали?...

Знаеш, че не е това. Иначе не би го правила. Та нали вкъщи те чака друг един мъж! Онзи, на когото се закле... „в богатство и в бедност, в здраве и болест... докато смъртта ни раздели...”. Мъжът, при когото ще се върнеш утре, ще се вмъкнеш до него в топлото легло и той ще те прегърне с топлата си, уютно позната ръка. Мъжът, който ти казва, че си прекрасна дори когато се чувстваш като последна повлекана. Мъжът, когото познаваш като себе си и който те познава също толкова добре, но който никога не е срещал мръсницата в теб. Той не би могъл да я види. Не би могъл да я събуди. Едно време си мислеше, че може, но вече знаеш – тя се появява пред друг. Само пред онзи, за когото не говориш. Вкъщи те чака бащата на децата ти. Вкъщи те чака приятел. Твоята единствена сигурна опора. Вкъщи е Любовта. Страстта е някъде навън, в нощта, в чужда стая. Но в тази стая ти си най-близо до себе си. И най-далече също.