Здравей Любов,

Днес ще ти разкажа за „малките хора" и за умората, която те ми дариха. Искаш ли да останеш и да усетиш вкуса по устните ми, просто докосвайки ги с връхчетата на пръстите си? Искаш ли да чуеш думите, които ме накараха да се изморя от пътя си едва на 20? Остани просто като страничен наблюдател, не ме вдигай, когато падам, не ми напомняй коя съм, когато забравя, просто следи отстрани историята ми.

Думите на „малките хора" попиват по кожата ми като разтопена захар, оставят белези като на жигосано животно по сърцето ми и късат парчета от душата ми.

Днес ще се опитам да ти разкажа как се спасих...

Миналото отпреди, бягаше през пръстите ми и напомняше за съществуването си, а аз впила поглед във връхчетата на обувките си, не забелязвах красотата на собствената си душевност. Затворих думите си, дълбоко в сандъка с препарираните пеперуди, там - на 13-я етаж, където времето бе спряло в онзи така болезнен момент.

Миналото, когато лъжите ми управляваха живота на „малките хора" и тяхното щастие. Измамата на съществуването ми до тях беше красивата лъжа, която сътворих и която съсипа мен.

„Малките хора" казваха, че любовта е като една игра: или ще загубиш или ще спечелиш рунда. „Малките хора" казваха, че времето ще излекува всеки един белег в сърцето ми, но сами не вярваха в това, защото и те като мен знаеха, че времето не лекува, нито ни кара да забравяме, то просто ни учи да отбиваме ежеминутните удари на съдбата в бъбреците и по кокалчетата. „Малките хода" говореха на странния си език, а аз се придържах към случващото се в думите им. Толкова силно вярвах в „малкия" им опит, че той се превърна в мерило за мен.

Дойде момент, в който се почувствах изморена от себе си, от лъжовната нежност която дарявах, от ледената прегръдка, в която се бях превърнала. Понякога просто обичах, а понякога дарявах хладина. Беше време да кажа на себе си, че съм се изморила от човека, в който се бях превърнала и да създам себе си отново. Без влиянието на „малките хора".


... някой ден ще имам сила, но не и сега...