Полетът на приятелчето от детинство пробуди заснежените спомени и разяри облаците над пропадналия мътен хоризонт.

Бягството на малкото птиче прогони навъсения дим от тухлените комини.
Идващото гъвкаво тяло ме викаше чрез трептенията на телеграфните жици и с ядосаното буботене на далечния вятър.
Полетът на приятелчето от детинство хладно заостри зеленикавия ми поглед, усещайки настръхнало приближаващата опасност. А гъстите мигли зазвъняха от уплаха...
Малко птиче, не умирай в полегатия устрем за покой!
Не умирай, мое птиче, летящо с наранени крила! Не падай от болката, осакатила пъстрите, многобройни пера!
Не загивай, приятелче свидно, от ножа човешки, кацни за малко на дланта ми от жажда пропита!
Не тръгвай, мое птиче, сърцето мое блуждае по безметежното сиво ято и копнее за още надежда!
Малко птиче, не спирай да дишаш, защото душата увяхва, а устните финни-кървят от пламъка див!
Не отивай далече по пътища чужди, мило приятелче, погледни насам - тук съм аз!
Очите са притворени, мое птиче, да не би да плачеш? Приеми ме в плаващите минути на безумство, летейки жаловито към тунела на желанията.
Не тъгувай, мое малко птиче, ослепяло от завистта на огромния паяк-живот, а позволи на една девойка да те докосне с нажежените си пръсти!
Не изстивай, мое малко птиче, кой ще ме топли, когато дойде зимата?
Не погребвай телцето си в Ада на пръстта и забравата, приятелче от детинство, изчакай ме!Позволи ми да догоня бесния ти полет към необятното пътуване! Не мога да живея сама!
Не заспивай, чуваш ли? Малко птиче,широко отвори очи! Върни се ти!
Не склопвай черните от мъниста клепачи, мило мое птиче, как да успея да те спра?
От отсрещната страна ме вика отчаяно младостта, склонна да ме спечели за своята бъдеща кауза...
Мило мое приятелче, на кого да угодя?
Тиктакането на птичето сърчице засенчи бурята от летящите щъркели, предвестници на пролетта. Секундите отревисто гонеха човешките комерсиални чувства и се опитваха да ме предпазят от загубата на нежното създание.
Не заспивай, чуваш ли? - викаше другостта на ехото и то се блъскаше с далечните светли звезди.
Изстиналото телце върху дланта ми съсухри илюзиите по красотата на младия момък отсреща.
Очите притихнали, стопиха думите и се подиграха на чувствителността.
Земята, помолена от тъгуващото момиче, даде последно сбогом на малкото птиче.
Зората на небосклона положи цветя от синчец и се поклони на Създателят.
Защо?!
Не умирай, мило приятелче, дарило ми вяра от обич към всички изпити от егоизъм хора!
Не умирай, птиченце, сънят събужда безмислието на преживяванията и показва на уличните лампи нелепата шега на вятъра.
Не умирай, приятелю,последвал незнайния зов към несвободния избор, по раздиращия глас на онази любов!
Недей!