„Реших да напиша тази книга, макар и да съзнавам, че малцина ще я прочетат. Кой се интересува от разкази за непознати хора или отдалечени във време и разстояние събития, които на пръв поглед нямат отношение към настоящето. Само дето тези исто­рии са толкова тясно свързани с болното и повредено днес, че нап­раво тръпки да те побият. Идеите, оформили сегашния свят, са пуснали дълбоки корени и са произвели неизлечими пораже­ния в имунната система на съвременното общество, което не може или не иска да прогледа. Читателите на книгата ми вероятно няма да са много, и все пак реших да я напиша. Длъжен съм да не мълча, когато мога да говоря. Дори да бъда обвинен в егоистични подбуди за публикуването на следващите редове, такъв укор няма как да ме рани. За мен е по-важно да не съм враг на съвестта си. Не и днес, не и в момент като настоящия. Затова реших да пиша.“
Това са думи на лирическия герой от първия разказ на книгата „Марксистки хроники“ – „Говорещият храст“. В тези няколко реда разказвач ...