Всичко минава толкова неусетно... Минути и животи някак си се сливат в хаоса на вселената. С бодра крачка, устремени към нулата, вървим незнайно къде, незнайно защо, незнайно с кого. Вървим, без да се спираме, заради някакви безсмислени всекидневни ужаси. Обхождаме уж съзнанието и в същото време не намираме и следа от това, за което сме тръгнали.
 Сред толкова много бели петна, сред улици и булеварди, сред безинтересни случки и преживявания. И никой не успява да обясни на друг причините, отговорите, символиката... Всеки сам за себе си открива истини или заблуди. И всеки сам в борбата за парче от стар и овехтял пъзел.
 Всяко усещане за рационалност се стопява в огъня на безкрайното скитане. И самата граница е толкова тънка, сякаш примамлива дори... Като невидим конец, свързващ двата края на далечни дестинации. И всеки път залитаме по него, допускайки понякога, че всеки един миг може да се окаже последен.