“Иван Ненков-Гаджото на 27 г., Тихомир Стоянов-Тишо, на 24 г., и Филип Жазмати-Фил, на 29 г., са тръгнали от заслона в подножието на Матерхорн в четвъртък следобед.”

“Матерхорн - най-красивият връх, който безброй пъти сме виждали на опаковките на шоколадите, погуби трима български алпинисти. 800 метра са прелетели в последните мигове на живота си Иван, Тихомир и Филип, преди да се размажат в подножието на скалата. Тримата загинаха при опит за зимно изкачване на Северната стена на връх Матерхорн в Швейцария. Предполага се, че трагедията се е разиграла около 20 часа в събота  27 януари или малко след това.”

“Телата на момчетата са открити от швейцарските спасители във вторник сутринта. българите в основата на стената” ; ”… телата им са в много лошо състояние, а най-пострадало е това на Филип.”

“Иван и Филип са се готвели за експедиция към най-трудния и втори по височина връх в света К2 в Хималаите. Изкачването на Матерхорн бе именно тренировка за осемхилядника.”  

“Тримата загинали са членове на алпийския клуб "Млад дихател", а Иван е негов председател. Приятелката му Ксения също е член на клуба. Родом е от Троян. Завършил е право в СУ "Св. Климент Охридски". Тихомир е от Варна. Бил е последен курс в биологическия факултет. Пишел дипломна работа и участвал в голямо изследване за прилепите. Част от него е публикувана в последния брой на "Нешънъл джиографик". Филип е бил студент в НСА. Той е бил най-добрият алпинист в групата и почти винаги водач на свръзката.”

Това са извадки от публикуваните статии за инцидента в Алпите, случил се на 27 януари 2007 г. Трудно ми е да опиша с думи това, което изпитах тогава, и ето сега, точно две години по-късно смятам, че е дошло времето да припомня на хората (без значение до колко от тях ще достигне посланието ми) защо е имало и винаги ще има хора, готови да покорят върха.

***

  Не пиша това за вас. Пиша го за Гаджото, пиша го за Тишо и най-вече го пиша за Фил. И за онези, малкото от вас, които биха го разбрали.  Пиша го за тези, които ги познаваха. Пиша го и за онези, безбройните, погинали там горе, една идея по-близо до Рая. Пиша за това, което ми е на сърцето, пиша за хората, които никога няма да опозная така, както ми се иска или както бих могла, само ако имах малко повече време. Пиша за спомена и за бъдещето, за миналото и за мечтата. Пиша за себе си. Пиша за нещата, които не могат да се разкажат с думи. Пиша за времето и му се чудя, ако основната му длъжностна характеристика е да лекува, защо, по дяволите, то не си върши работата!

   След няколко дни стават две години, в края на януари...  леле, как лети времето. А споменът не избледнява. Сякаш вчера за последно видях онази лъчезарна усмивка… Обичаме ви, липсвате ни. Мамка му, не мога да погледна шоколад “Тоблерон” и да не се разплача! Сълзите пак започват да напират в очите ми. Не мога да събера мислите си. Искам да кажа толкова много, искам да изразя с думи толкова емоции, които дори не мога да формулирам в последователна мисъл.

  Поглеждам планината… Витоша, ей там, отсреща… Те са щурмували ледените и скали толкова пъти. Погледнете натам, погледнете най-стръмния склон, покрит с най-острите камънаци. Те са били там, усещам го. Гледайки Нейно Величество -  Планината, какво си мислите, какво виждате? Как я възприемате? Като нещо статично, което винаги е там? Като място за развлечение? Като без душевен предмет, по някаква случайност намиращ се там? Не! Тя е жива! Тя е там, защото трябва да бъде там. Тя е красива, опасна, смъртоносна, капризна, прекрасна! Разбирате ли? Дори и да ме разберете, вие никога няма да я видите такава, каквато я виждаха те. Надявам се аз някога да успея.

    Отново чета за случилото се. Знаете ли, кое ме дразни? Чета за падането, чета за върха, чета хронологията на онези последни дни и часове... и не прочитам нищо!

   Не прочитам нищо за големите сърца на големите хора и за още по-големите им мечти. ( Защо говоря за това на малките човечета с големите усти?) Не прочитам нищо за…  Не прочитам нищо за светлата диря, която оставиха в животите на толкова много хора, включително и в моя. Не прочитам нищо за идеалите и амбициите на “Младите Дихатели”. Не прочитам нищо за любовта към…  Господи, как да изразя с думи всичко, в което вярваха и обичаха тези момчета?!

  Да обичаш свободата! Да обичаш адреналина, стичащ се във вените ти със всяка глътка от разредения въздух, който поемаш там горе. Да живееш за мига, за мечтата и за момента, в който слизаш обратно долу, с тези хора, които преди да бъдат спортисти, са твои приятели, и виждаш, че сте заедно, че сте невредими, че сте същите и по един странен, неописуем начин,  всички сте променени. Да се върнеш, след като си покорил поредното предизвикателство и да прегърнеш хората, които са се страхували за теб. (Както Иван често е казвал “никой връх не заслужава да си оставиш костите под него и най-важното е да се върнеш при хората, които обичаш.”). Да обичаш безумно много всяко възвишение, по което си се катерил, от алпинеума в близкия парк до Алпийските върхове. Да обичаш звука на хрускащия под краката ти сняг някъде там из високото. Да обичаш хората! Всичките! И най-вече, да обичаш безкрайно много живота. Да му се радваш и да живееш истински! И отивайки си от него, да знаеш, че си изживял повече от хиляди хора, които ще си отидат без никога през дългите си години на тази земя да са се почувствали живи.

  Майната ви, ако не ме разбирате! Майната ви, ако не разбирате тях! Майната ви, ако си мислите, че си губя времето, пишейки глупости! Пак ви казвам, не е за вас! И ако ще започнете да питате “Кой ги е карал да се катерят?”; “Какво са правели там?”; “От кой зор са решили да си трошат главите по планините?”, ако ще ги наричате “безотговорни”; “луди глави”; “окачалки”; “неразумни авантюристи”, то моля ви, спрете сега. Ясно е, че сте от хората, които никога през живота си не са вкусили опияняващия дъх на скалите. Онези, обикновените простосмъртни, които не искат и не се опитват да бъдат повече от това, което са. Които не желаят да заложат всичко в името на един съвършен миг. А миг е всичко, което можеш да очакваш от съвършенството… и той е напълно достатъчен. Не искате и не си правите труда да разберете това, новото поколение, отдавна задминало границите на риска в търсене на онова едничко нещо, което ти вдъхва живот, дори и накрая да ти отнема всичко чрез смъртта. И дори и в смъртта това поколение пак има повече. Имали са мечтите, копнежите и надеждите. Имали са приятелите, които да ги помнят и дори и след години да произнасят имената им с чест. Имали са смелостта и силата да катерят без еспадрили, без осигуровка и без граници по вертикала...


    Мислила съм за смъртта хиляди пъти. И знаете ли, тези, тяхната смърт, е смъртта, която аз желая. “Смърт след 800 метра полет”! Умираш в името на нещо, което обичаш безумно много, което си превърнал едва ли не в своя религия и свое кредо.

  Поправете ме, може да греша. Може би не разбирам, или може би вие не го разбирате…
 

  Но аз не искам да гледам света през малък прозорец, когато мога да изляза и да го покоря! Не искам да виждам само някакво си правоъгълно късче небе, щом мога да тичам под сводестите простори! Не искам да живея мечтаейки, искам да изживея мечтите си, без да ме интересува цената! Не искам да гледам към върха, искам да погледна ОТ него! Не искам да поема последната си глътка въздух, прикована към някакво легло, с тръбички в носа и апарати, които поддържат живота ми, който е твърде волен за някаква си болнична стая. Искам да дишам, искам да викам, искам да пея, искам да почувствам живота дори и в смъртта! Искам да си отида, живеейки, в пълния смисъл на думата. Искам да летя, искам да сбъдна мечтите си. Както направи Фил.

   Защото, нали знаете, само мъртвите риби плуват по течението…


***

Почивай в мир, тренер, ако това е, което искаш!