Вървя пеша из радневските улици на път за вкъщи. Мракът се спуска бавно над града. Тъмнината ме обграща. Напоследък я търся постоянно, защото само тя е в синхрон с мен...Стоя замислено и гледам звездите. Нещо ми пречи да заспя, нещо ми липсва. Теб вече те няма...
Спомените нахлуват в главата ми, натрапчиви са и не мога да ги изгоня, а може би и не искам. Не, не искам, защото спомените са единственото нещо, което ми остана от времето прекарано с теб, моята мечта, затова веднъж дошли аз се вкопчвам в тях и не ги изпускам.
Отново съм сама в тъмното. Мъката отново е обзела цялото ми тяло. Чудя се къде е по-тъмно - навън или в душата ми. Тъжна съм. Осъзнавам, че трябва да продължа напред, но без теб е толкова трудно.
Затварям очите си, но ти пак си пред мен. Искам да те забравя, да не си те спомням. Усещам как очите ми отново се пълнят със сълзи. Пак плача. Така няма да променя нищо, но вече нямам сили. Уморих се да се боря със себе си. Ще свърши ли тази агония някога? Когато утрото доиде, ...