Моите мисли...
Моите мисли... седейки пред листа, мислейки за чувствата, за моите чувства... Появява се този момент, момент, в който самата аз не мога да изкажа, с думи това, което чувствам. Изобщо, остава ли нещо такова? Не знам. Опитвайки се да ги събера, осъзнавам, че не мога да събера себе си. Къде съм аз? И коя по дяволите съм? Онова наивно момиче, сблъскало се за пореден път с жестокостта на несподелената любов? Онова същото момиче, отдало сърцето си и получило само студ, усетило само празнота... празнота?! Истина ли е, че това, което не ни убива ни прави по-силни? Ако е така, защо след всяка болка и изпитание, умира част от нас? Защо след време, време, изпълнено с тежки моменти, от нас няма и следа? Обръщайки се, с ужас установяваме, че това не сме предишните “ние”. Не губим ли всеки път част от себе си в търсене на отговор на един прост на пръв поглед въпрос, а именно – “защо”?! Опитвайки се да събера в едно всичко, което чувствам, осъзнавам, че умът и сърцето ми... ахх, изпълн ...