Къщата ми ме посрещна с дъх на вчерашен тютюн. Ноздрите ми потрепериха от неудобство. Разхвърляната стая, разстроена от неизпълнени обещания за повече нежност, сведе назидателния си поглед и ме пусна отново на сигурно място при себе си. И аз пак ù обещах, че скоро, много скоро ще стана нов човек - добър или лош, но не себе си. Небрежно загърнатото от сутринта легло вече ми бе простило, че го изоставих без усмивка за сбогом и отново ме покани в прегръдките си.
Знаех, че старата ми приятелка ще дойде неканена и тази вечер. Проверих дали са налични достатъчно водка, лед и лимон и отпъдих досадното подозрение, че това няма как да има добър край, щом предизвиква толкова трепетно очакване. На сутринта щях да си дам обещание, че от утре всичко ще е различно и щях да се науча да си бъда самодостатъчна. Но това от утре. Тази вечер ще постъпя банално, като много други запомнящо се безпаметни вечери. Тази вечер ще накарам старата ми приятелка да поостане с мен на по чашка, за да си повторим вече казаните истини.
Навремето, когато тя се изправи изпъчено безапелационна пред очите ми, започнах да ù давам приспивателно в компанията на интелектуално изпечени безпардонници. Пропъждах я, не исках да я знам, не ù вярвах. Но тя не ме изостави. Промъкваше се под прага и се настаняваше на празната възглавница до мен, много тиха и търпелива. Безупречно лоялна. Сега не искам да я деля с никого. Знам, че тя няма да ме изостави и ще ме брани от флиртове със съмнителна елегантност, от любови със срок на годност и приятелства със спорна безспорност. Ревнувам я от хорските очи, дразня се от нелепо неразбиращите им погледи, уверени в уместността на пропитата си с рафинирано презрение критичност.
Друг път ще ви разкажа повече за нея. Сега тръгвам. Моля да ме извините. Трябва да бързам.
Моята стара приятелка Самотата ме чака в стаята.
© Аля Todos los derechos reservados