Необятна водна синева, която е дар от Бога. Несравнима с никоя друга природна стихия. Обгръщаща и силна. Дълбока и потапяща. Сила, завличаща те в други светове. Красота, смайваща с непокорното си величие. Мислим, че познаваме морето, а то е много повече от това, което виждаме. Богатство, дарено ни от Бога, за да пътешестваме из него, да го опознаваме и за поред път да се убеждаваме какви малки прашинки сме.

   Морето е необятно, колкото мечтите. А само колко мечти е породило или взело то! И колко тайни! Но то ги пази, защото говори с глас, който малцина разбират. Вълните може и да нашепват думи, изречени от някой някога, но колко ли от нас могат да чуят тези послания? Всяка вълна разказва история, която някой е споделил на морето. Тя препраща ехото на тази история, но същевременно не издава кой му я е доверил. Защото то не разочарова никога този, който му споделил частица от себе си.

   Обичта към морето носи несигурност. То винаги ни изкушава да напуснем своя сигурен бряг и да търсим непознатото. Това ни изпълва със страх, защото човекът не се откъсва лесно от земята. Над морето той не може да има власт. Не знае как. Никой никога не го е покорявал. Най-добрите моряци са се учили да познават знаците му, но кой ли е могъл да го покори? Може би само Бог като негов създател. И Създателят назидателно ни показва чрез него, че ще има неща, които никога не ще успеем да сломим и контролираме. Има места, които не се покоряват на нашите закони.

   Морето много прилича на света, в който живеем. Тих и спокоен на моменти, а после буен и гневен. Състояния, сменящи се, точно когато усетим спокойствие и сигурност. Понякога усещаме гостоприемната му ласка, а в друг момент коравата му плесница. С морето се раждат и умират надежи. Може да ни примами във всеки един момент, тъй като знае, че го обичаме. Как да не го обичаш? То е толкова колоритно и красиво! Красотата е най-примамващото оръжие, което може да тласне човека към всичко.

   Човекът не може да даде гръб на морските ширини. Нещо в душата му не го позволява. И това е харектерно не само за онези от нас родени и живели в някой морски град. То е черта, която носи в себе си човешката ни природа. Нали според учените животът се е зародил във водата? А и водата е повече от сушата на нашата планета. Това не е случаен Божи замисъл. Ако земята дава твърдост, водата дава подвижност. За да оцелееш във водата, трябва да плуваш. Ако не съществуваше морето, никога не бихме развили това умение. А от морето се научаваме да „плуваме“ и в живота. Там е не по-малко страшно от морските дълбини.

   Смятам, че все още никой поет, музикант или художник не е успял да възпее морето по най-лиричния начин. Не защото им липсва талант, а защото то е сила, извисяваща се над нашите схващания. То дори не се покорява на човешкия талант. То просто изисква да бъде почитано и боготворено с възхита, скрита в сърцето. Не можем да го опишем или покорим. Можем само да го хвалим като антично божество. Да го ценим като несравнимо богатство. Да молим да бъде добро с нас, защото знаем, че грацията му може да изчезне за секунда и да се смени с черна бездна.

   Обичам морето и му се прекланям. Благодарна съм за всеки миг, прекаран в неговата компания. То е онази глътка живот, която ме преражда със сила нова.